Дийн Кунц - Маска

— Добре — каза О’Брайън. — Радвам се да чуя, че го разбирате така. Комитетът ще се отнесе положително и към този отговор.

През последните няколко секунди Керъл долавяше смътно далечния вой на сирени. Пожарни коли. Вече се чуваха по-близо от преди; приближаваха се бързо, звукът се усилваше.

— Струва ми се, че едната от последните две светкавици е причинила сериозни разрушения с падането си — забеляза Пол.

О’Брайън завъртя стола си към средния прозорец, който беше точно зад бюрото му.

— Наистина прозвуча съвсем близо.

Керъл погледна и през трите прозореца, но не забеляза никакъв пушек над съседните покриви. След това отново стъклата се замъглиха и видимостта намаля от струите вода и плътната завеса непрозрачен, сив дъжд, който сменяше посоката си и шибаше на пристъпи всичко отвъд прозорците.

Сирените усилиха воя си.

— Повече от една кола — каза О’Брайън.

За момент пожарните машини се появиха точно пред офиса — поне два камиона, може би три — и после отминаха към следващата пресечка.

О’Брайън се надигна от стола си и пристъпи към прозорците.

Когато писъкът на първите сирени отслабна съвсем малко, откъм улицата зад тях завиха нови.

— Трябва да е сериозно — обади се Пол. — Като че ли са се отзовали поне две противопожарни компании.

— Виждам дим — рече О’Брайън.

Пол също стана от своя стол и тръгна към прозорците за да вижда по-добре.

Тук нещо не е наред.

Тази мисъл премина през ума на Керъл тъй изненадващо, сякаш пред лицето й изплющя камшик. Заля я някаква мощна вълна от необяснима паника, тя настръхна. Толкова силно стисна облегалките за ръце на стола си, че един от ноктите й се счупи.

Нещо… не е наред… съвсем не е наред.

Изведнъж въздухът стана потискащ и задушен — горещ и гъст, като че ли изобщо не беше въздух, а някакъв отровен газ с горчив привкус. Нещо невидимо, но ужасно тежко притисна гърдите й.

Дръпнете се от прозорците!

Тя се опита да извика на глас това предупреждение, но паниката беше завързала здраво нейното гърло. Пол и О’Брайън стояха пред различни прозорци, и двамата — с гръб към нея, затова не можеха да видят, че тя е обладана от внезапен, вцепеняващ страх.

„Страх от какво?“ — искаше да си отговори сама. „Какво, за Бога, ме изплаши толкова?“

Опита се да надвие безсмисления ужас, обездвижил нейните мускули и стави. Точно се надигаше от стола си, когато се случи страшното.

Една убийствена канонада от светкавици разтърси всичко като изстрел на мощно оръдие, седем или осем, дори повече огромни искри — тя не ги преброи, не можеше да ги преброи — една след друга, само с миг пауза помежду си и всеки свиреп гръм заглушаваше гърма преди и след себе си, но въпреки това явно беше по-силен от предния, толкова силен, че зъбите и костите й вибрираха, но можеше да долови как следващият се разбива все по-близо и по-близо до сградата, доближава високите седем фута 6 6 Един фут е равен на 30,48 см. — Б.пр. прозорци — просветващите, блестящи, клатещи се, ту черни, ту млечнобели, ту блестящи, ту замъглени, ту позлатени прозорци…

От резките изригвания на мораво-бялата светлина образите в стаята проблясваха и подскачаха като от мигането на стробоскопична лампа и се врязаха завинаги в паметта на Керъл: изправените срещу й силуети на Пол и О’Брайън пред фона на природните фойерверки, дребни и уязвими; дъждът отвън, който се излива на тласъци, създавайки илюзия за колебание; брулените от вятъра дървета, побеснели и клатещи се застрашително; светкавица, която се забива в едно от тези дървета, голям клен, и след това надигането на една зловеща тъмна сянка от центъра на експлозията, нещо като торпедо, въртящо се точно към средния прозорец (всичко това се видя само за секунда-две, но изглеждаше необичайно бавно от проблясъците на светкавицата и, само след миг, от електрическото осветление, което също започна да премигва); О’Брайън, вдигащ ръка пред лицето си с няколко илюзорно прекъснати движения; Пол, който се обръща и протяга ръце към него, двамата мъже като фигури върху екран, когато филмът приплъзва и заяжда в киномашината; О’Брайън, залитащ встрани; Пол, който го хваща за единия ръкав и го дърпа назад и надолу към безопасно място (само частица от секундата след удара на светкавицата върху клена); огромно стебло, трошащо средния прозорец още докато Пол издърпва О’Брайън настрана; покрит с листа клон, който лети над главата на О’Брайън, помита очилата му и ги хвърля високо във въздуха — „лицето му, помисли Керъл, очите му!“ — и после Пол и О’Брайън, падащи на пода, където тя вече не ги вижда; огромното стебло на пречупения клен, което се стоварва върху бюрото на О’Брайън сред пръски вода, стъкла, счупени рамки на прозорци и димяща дървесина; краката на бюрото, които се пукат и чупят от жестокия удар на поваленото дърво.