Дийн Кунц: Маска

Тя също му намигна и се престори, че вярва в това, въпреки че беше убедена в неговата способност да прониква зад външната й жизнерадост.

Тя мечтаеше да е сигурна, че ще спечелят одобрението на господин О’Брайън. Знаеше, че трябва да прелива от увереност, защото наистина нямаше причина О’Брайън да им откаже. Бяха здрави и млади. Пол беше на трийсет и пет, а тя — на трийсет и една, а това беше отлична възраст да се отдадат на приключението, което замисляха. И двамата имаха успех в службата си. С парите също бяха добре, дори заможни. Колегите им ги уважаваха. В брака си също нямаха неприятности, даже връзката им сега, четири години след сватбата, беше по-здрава и щастлива отвсякога. Изобщо имаха съвършено безупречни препоръки за осиновяване на дете, но тя все пак се притесняваше.

Тя обичаше децата и очакваше с нетърпение възможността да отгледа едно или две собствени. През последните четиринайсет години, в които успя да спечели три титли в три различни университета и се утвърди в своята професия, тя все отлагаше многобройни прости удоволствия, дори изобщо не си позволи да преживее някои от тях. Получаването на образование и напредването в кариерата винаги бяха на първо място. Тя не отиде на твърде много приятни празненства, пропусна неизброими ваканции, отпуски и почивни дни, които можеше да прекара някъде по-далеч. Осиновяването на дете беше едно удоволствие, което не искаше да отлага повече.

У нея имаше силна психологическа, почти физическа нужда да бъде майка, да отглежда и напътства деца, да ги дарява с любов и разбиране. Тя беше достатъчно интелигентна и познаваше себе си твърде добре за да разбере, че тази дълбока вътрешна потребност иде, поне отчасти, от нейната неспособност да зачене дете от собствената си плът и кръв.

„Това, което желаем най-силно, помисли тя, е винаги това, което не можем да притежаваме.“

За състоянието си трябваше да обвинява самата себе си, защото преди много време тя сама извърши тази непростима глупост и, разбира се, беше много по-трудно да се примири със собствената си вина, със собствената си неразумна постъпка, отколкото с безплодието, ако то беше само проклятие на сляпата природа. Като дете тя израсна в много тежки условия — родителите й бяха алкохолици, които непрекъснато я биеха и я подлагаха на тежък психологически тормоз. На петнайсет тя вече беше изнервено дете, изпълнено с яростна омраза към своите родители и целия свят. По онова време мразеше всички, особено себе си. И в най-черните дни на своето объркано и измъчено юношество тя забременя. Ужасена и изплашена, без да има към кого да се обърне, тя се опитваше да го прикрие със стегнати пояси, увиваше се с ластици, ленти и се хранеше колкото може по-оскъдно за да задържи теглото си. Но от тези опити за скриване на бременността се появиха неизбежните усложнения, които без малко да я убият. Бебето се роди по-рано от термина, но беше здраво. Остави го за осиновяване и то не тревожеше мислите й цели две години, но напоследък често я измъчваха въпросите за него и тя съжаляваше, че не е могла да го задържи някак. На времето не я потискаше особено фактът, че от това премеждие е останала безплодна, защото тогава не мислеше, че отново ще пожелае да е бременна. Но с огромната помощ и любов на Грейс Митовски — детска психоложка, която се занимаваше с благотворителна дейност, помагайки на непълнолетни под съдебна опека — животът на Керъл се промени изцяло. Тя се научи да цени себе си и след години вече съжаляваше за своите безразсъдни действия, които я оставиха бездетна.

За щастие тя смяташе, че осиновяването е повече от приемливо разрешение на проблема й. Тя беше способна да дари осиновеното дете с толкова любов, сякаш то е нейно собствено. Знаеше, че ще бъде добра и грижовна майка и мечтаеше да го докаже по-скоро — не на външния свят, а на себе си; никога не доказваше нещо другиму, а само пред себе си, защото тя самата винаги беше най-жестокият си критик.

Господин О’Брайън вдигна поглед от молбата и се усмихна. Зъбите му бяха невероятно бели.

— Това наистина звучи добре — каза той, сочейки бланката, която току-що бе прочел. — Всъщност, дори е чудесно. Не всички, кандидатстващи при нас, имат подобни препоръки.

— Много любезно от ваша страна, че го казвате — отвърна Пол.

О’Брайън поклати глава.

— Ни най-малко. То е самата истина. Твърде впечатляващо.

Керъл каза:

— Благодаря ви.

Като се отпусна върху облегалката на своя стол и постави ръце върху корема си, О’Брайън продължи: