Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Мисис Скавело, моля ви, вие трябва да се владеете — каза Уилфорд. — Вие сте мелодраматична. Няма да кажа истерична, но определено мелодраматична. Всичко не е на зле. Ние ще работим върху случая точно както ви казах. Междувременно, вярвайте в Бога и вие и вашето момче ще сте добре.

Кристин не би могла да достигне този човек. Никога. Нито след милион години. Тя не можеше да го накара да почувства нейния ужас, не можеше да го накара да разбере какво би означавала за нея загубата на Джоуи. В края на краищата, това беше безнадеждно. Едва стоеше на краката си. Цялата й сила беше изчезнала.

— Все пак, разбира се, аз се радвам да чуя, че ще внимавате какво говорите пред момчето — каза той. — През последните няколко поколения ние сме отглеждали в тази страна противообществени, всезнаещи подлеци, които нямат уважение към нищо. Ако ние възнамеряваме да имаме някога едно добро, мирно, обичащо Бога и боящо се от Бога общество, тогава трябва да ги възпитаваме с помощта на добрия пример.

Кристин не каза нищо. Тя се чувстваше, като че ли стои тук с човек от някоя друга страна; дори от някоя друга планета, който не само не говори нейния език, но няма умствени възможности да го научи. Нямаше никакъв начин, по който той да схване нейните проблеми и да разбере безпокойството й. Те имаха коренно различни мнения, които нямаше никакъв шанс да се приближат.

Строгите очи на Уилфорд искряха със страстта на един истински вярващ, когато каза:

— И също, препоръчвам ви да не се разхождате без сутиен пред момчето по начина, по който го правите сега. Една жена с вашето телосложение, дори носеща свободна блуза като тази, при обръщане или протягане… непременно ще предизвика… повдигането й.

Кристин се взираше в него с невярващи очи. Дойдоха й на ум няколко остри забележки, за да му затвори устата, но реши да премълчи. — Може би, сега момчето дори не забелязва — продължи да дърдори той, не съзнавайки нейната ярост, — но след няколко години, той сигурно ще забележи, а едно момче не трябва да мисли по този начин за своята собствена майка. Вие бихте го вкарала в пътя на дявола.

Ако не беше така слаба и ако не беше сломена от ужасното чувство, че тя и Джоуи са безпомощни, Кристин би му се изсмяла в лицето. Но точно сега не й беше никак до смях.

— Ами, тогава добре — каза Уилфорд. — И слушайте. Вярвайте в Бога, мисис Скавело. Вярвайте в Бога.

Тя се питаше, как той би реагирал, ако беше му казала, че не е мисис Скавело. Какво би направил той, ако тя му кажеше, че Джоуи е извънбрачно дете, едно копеле? Щеше ли да работи по случая с малко по-малко усърдие? Щеше ли изобщо да бъде загрижен за запазване на живота на едно незаконородено малко момче?

Проклети да са всички лицемери.

Кристин искаше да удари Уилфорд, да го рита, удря и изкара неудовлетвореността си на него, но само продължи да го наблюдава, докато той влезе в патрулната кола, където го чакаше неговият партньор. Той погледна назад към нея, вдигна ръка и й махна през стъклото.

Кристин се върна при входната врата.

Джоуи я чакаше.

Кристин искаше да му каже нещо успокояващо. Той изглежда се нуждаеше от това. Но дори да беше в състояние да намери думите, тя не беше в състояние да го заблуди като му ги каже. Точно сега, докато не знаеха какво, по дяволите, беше се случило, вероятно беше по-добре да бъде уплашен. Ако той беше уплашен, щеше да бъде внимателен и нащрек.

Кристин чувстваше, че нещастието идва.

Беше ли тя мелодраматична?

Не.

Джоуи също го чувстваше, че идва. Тя можеше да види едно ужасно предчувствие в очите му.

Кристин влезе в къщата, затвори вратата и я заключи.

— Добре ли си, миличък? — попита тя Джоуи, разрошвайки косата му.

— Ще ми липсва Бренди — отвърна той с треперещ глас, опитвайки се да бъде малък храбър мъж, но не успя съвсем.

— На мен също — каза Кристин, спомняйки си колко забавен изглеждаше Бренди в ролята на Чубака.

— Аз мислех… — каза Джоуи.

— Какво?

— Може би това ще бъде една добра идея…

— Да?

— … една добра идея, да си вземем скоро друго куче.

Кристин клекна до неговото ниво.

— Знаеш ли — каза тя, — че това е една много зряла идея. Мисля, че е много умна.

— Аз не искам да кажа, че възнамерявам да забравя Бренди.

— Разбира се, че не.

— Не бих могъл никога да го забравя.

— Ние винаги ще си спомняме Бренди. За него винаги ще има едно специално място в нашите сърца — каза Кристин. — И съм сигурна, че би ни разбрал защо бързаме да си вземем друго куче. Всъщност, аз съм сигурна, че точно това той би искал от нас да направим.