Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Ще приготвя по един куфар багаж за всеки от нас и ще се махнем оттук — каза тя.

— Къде отиваме?

Кристин хвърли единия от куфарите върху леглото си и го отвори.

— Не зная със сигурност, миличък. Някъде, където и да е. Може би в някой хотел. Ще отидем на някое място, където тази луда стара вещица няма да е в състояние да ни намери, колкото и старателно да ни търси.

— После какво?

— После ще намерим някой, който да може да ни помогне… наистина да ни помогне — отвърна Кристин, докато сгъваше дрехи и ги слагаше в отворения куфар.

— Не както полицаите ли?

— Не както полицаите.

— Тогава кой?

— Не съм сигурна. Може би… някой мастен детектив.

— Като Магнъм по телевизията ли?

— Може би, не точно като Магнъм — отвърна Кристин.

— Тогава като кого?

— На нас ни е нужна някоя голяма фирма, която да може да ни осигури бодигардове и всичко друго необходимо, докато нейните служители проследяват тази старица. Някоя първокласна организация.

— Както в онзи стари филми.

— Кои са тези стари филми?

— Ти знаеш. Където те са в наистина голяма беда и казват, „Ние ще наемем Пинкелтон.“

— Пинкертон — поправи го тя. — Да. Нещо подобно на Пинкертон. Аз мога да си позволя да наема хора като него и, ей Богу, ще ги наема. Ние няма да бъдем като двойка патици за примамка, както искат от нас полицаите.

— Аз ще се чувствам в много по-голяма безопасност, ако отидем и наемем Магнъм — каза Джоуи.

Кристин нямаше време да обяснява на едно шестгодишно дете, че Магнъм не е истински частен детектив.

— Ами, може би си прав. Може би ще наемем Магнъм.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Той ще свърши добра работа — каза сериозно Джоуи. — Винаги я свършва добре.

По нареждане на Кристин Джоуи взе празния куфар и се отправи към своята стая. Тя го последва, носейки куфара, който беше вече напълнила и пистолета.

Кристин реши, че няма да отидат първо на хотел. Те щяха да отидат направо в някоя детективска агенция и нямаше да губят никакво време да се занимават с това.

Устата на Кристин беше пресъхнала. Сърцето й лудо биеше. Тя дишаше тежко и учестено.

В съзнанието й изникна едно ужасно видение — образът на едно окървавено и обезглавено тяло, проснато на площадката пред входа. Но във видението Кристин виждаше окървавеното тяло не на Бренди, а на Джоуи.

Чарли Харисън беше горд със своите успехи. Той беше започнал от нищо, бе просто едно дете от бедняшката част на Индианаполис. Сега, на тридесет и шест години, Чарли беше собственик на преуспяващ бизнес (пълен собственик от оттеглянето на основателя на компанията Харви Клемет) и живееше добър живот в Южна Калифорния. Ако не беше още точно на върха на успеха, той бе изминал най-малко осемдесет процента от пътя до него и гледката от височината на сегашното издигне беше напълно задоволителна.

Канторите на Клемет-Харисън не бяха отдалечени като долнопробните помещения на частните детективи в романите и филмите. Тези стаи, намирайки се на петия етаж на пететажна сграда на една тиха улица в Коста Меса, бяха уютни и подредени с вкус.

Приемната правеше добро първо впечатление на новите клиенти. Тя беше застлана със скъп килим, а стените бяха покрити с тънка растителна тъкан. Мебелировката беше нова и също с високо качество. Стените не бяха украсени с евтини репродукции. На тях имаше три сериграфии от Ейвинд Ърл на стойност повече от хиляда и петстотин едната.

Личният кабинет на Чарли беше в известна степен по-луксозен от приемната и все пак нямаше скучния и сериозен вид, предпочитан от адвокати и други професионалисти. Ламперия от бяло дърво достигаше до средата на стените. Там имаше щори от бяло дърво на прозорците, модерно бюро от Хенредон, кресла покрити с лека зелена басма от Бруншвиг&Филс. На стените имаше две големи, пълни със светлина картини от Мартин Грийн, подводни сцени на ефирен растителен живот, раздвижен грациозно от мистериозни течения и приливи. Няколко големи растения, най-вече папрати, висяха от тавана или почиваха на поставки от палисандрово дърво. Ефектът беше почти субтропичен и още, създаваше се впечатление за спокойствие и богатство.

Но когато Кристин Скавело прекрачи прага, Чарли внезапно почувства, че стаята е ужасно неподходяща. Да, тя беше светла, добре балансирана, богато подредена и наистина прелестна, но въпреки това изглеждаше безнадеждно недодялана и дори крещящо ярка в сравнение с тази поразителна жена.