Дийн Кунц - Служители на Здрача

Когато Кристин завърши изброяването на събитията от тази сутрин (убийството на кучето, телефонното обаждане на старицата) Чарли попита:

— Къде е вашият син сега?

— Отвън във вашата приемна.

— Добре. Той е в безопасност там.

— Никъде не съм сигурна, че е в безопасност.

— Отпуснете се. Не е настъпил краят на света. Наистина не е.

Чарли й се усмихна, за да й покаже, че това не е краят на света. Той искаше да я накара да му отвърне на усмивката, защото беше сигурен, че нейната усмивка ще направи миловидното й лице още по-очарователно, но тя изглежда нямаше усмивка в себе си.

— Добре. Относно тази старица… Вие ми я описахте твърде подробно — каза Чарли. Той беше си водил бележки, докато тя говореше. Сега ги погледна. — Но има ли още нещо за нея, което да ни помогне да я идентифицираме?

— Разказах ви всичко, което си спомням.

— Ами белези? Имаше ли тя някакви белези?

— Не.

— Носеше ли очила?

— Не.

— Ние казахте, че тя е някъде около седемдесетгодишна…

— Да.

— … и лицето й почти без бръчки.

— Точно така.

— Неестествено гладко и някак подпухнало, казахте вие.

— Кожата й, да. Аз имах леля, на която биеха кортизонови инжекции срещу артрит. Лицето й беше като на тази жена.

— Носеше ли някаква медна гривна или някакви медни пръстени?

— Медни ли?

— Това са само празни приказки, разбира се, но много хора вярват, че бижута от мед помагат при артрит. Аз също имах една леля с артрит и тя носеше меден гердан, по една медна гривна на всяка ръка, няколко медни пръстена и дори медна гривна на глезена на единия крак. Тя беше дребна, слаба женица, притискана от калпави бижута. Кълнеше се, че те й действат много добре, но тя никога не започна да се движи дори и малко по-лесно, нито получи някога някакво облекчение на болката.

— Тази жена не носеше никакви медни бижута. Множество други бижута, както казах, но нищо от мед.

Чарли погледна бележките си.

— Тя не ви е казала името си…

— Не.

— … но носеше ли монограм, вероятно на блузата си…

— Не.

— … или не бяха ли изписани нейните инициали на някой от пръстените й?

— Не мисля. Ако са били изписани, не съм забелязала.

— И вие не видяхте откъде е дошла?

— Не.

— Ако знаехме от какъв вид кола е излязла…

— Нямам никаква представа. Почти бяхме стигнали при нашата кола и тя просто изникна пред нас.

— Какъв вид кола беше паркирана до вашата?

Докато Кристин мислеше, Чарли изучаваше лицето й, търсейки несъвършенства. Нищо на този свят не беше съвършено. Всичко имаше най-малко един дефект. Дори една бутилка Лафайт Ротшилд можеше да има лоша тапа или да съдържа твърде много танин. Дори един Ролс Ройс можеше да не бъде изрядно боядисан. Пастетът от печени фъстъци на Рийс беше безспорен деликатес, но от него се дебелееше. Обаче, колкото и внимателно да изследваше лицето на Кристин Скавело, той не можеше да му намери никакъв кусур. О, да, ами чипия нос, масивните скули и твърде високо разположените вежди? Но в нея тези неща не му правеха впечатление на несъвършенства. Те бяха само… ами, отклонения от обикновеното определение за красота, нейната собствена външност…

Но какво, по дяволите, става с мен? — питаше се той. — Аз трябва да престана да се занасям с нея, сякаш съм страдащ от любов ученик.

От една страна Чарли харесваше чувството, което го изпълваше. То беше свежо и ободряващо. От друга страна той не го харесваше, защото не го разбираше, а естествено за него беше да иска да разбира всичко. Ето защо той бе станал детектив — да намира отговори, да разбира.

Кристин примигна и вдигна поглед към него.

— Спомням си — каза тя. — Това не беше кола, паркирана до нашата. Това бе един пикап.

— С рисунки по него ли? Какъв вид?

— Бял.

— Имах предвид каква марка?

Тя отново сбърчи вежди, опитвайки се да си спомни.

— Стар или нов? — попита той.

— Нов. Чист, блестящ.

— Забелязахте ли някакви вдлъбнатини, драскотини?

— Не. А марката беше Форд.

— Добре. Много добре. А знаете ли от коя година?

— Не.

— Кола за развлечения ли беше? С един от тези кръгли прозорци отстрани?

— Не. Много обикновен. Като пикап, който някой би използвал за работа.

— Имаше ли името на някоя компания отстрани?

— Не.

— Изобщо нещо изписано върху него?

— Не. Той беше просто чисто бял.

— Ами, табелката с номера?

— Не я видях.

— Вие сте минала покрай задната част на пикапа. Забелязала сте, че марката е Форд. Табелката с номера трябва да е била точно там.