Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Нямам чувството, че успявам — каза тя, извади една носна кърпичка от портмонето си и си издуха носа. Но мисля, че вие сте прав. Една луда стара дама не е края на света.

— Точно така.

— Няма да бъде толкова трудно да се справим с една луда стара дама.

— Това се казва дух — каза Чарли.

Но той си помисли: Една луда стара дама ли? А кой беше човекът с белия пикап?

Грейс Спайви седеше на един твърд дъбов стол, а леденосивите й очи блестяха в мрака.

Днес беше един червен ден в света на духовете, един от най-червените дни, които тя някога е познавала и беше облечена изцяло в червено, за да бъде в хармония с него, точно както беше облечена изцяло в зелено вчера, когато светът на духовете беше преминал през една зелена фаза. Повечето хора не усещаха, че светът на духовете около тях сменяше цвета си от ден на ден. Разбира се, повечето хора не можеха да видят свръхестественото царство, както можеше да го види Грейс, когато всъщност се опиташе. На практика повечето от тях не можеха изобщо да го видят, така че нямаше никакъв начин, по който те да могат да разберат маниера на обличане на Грейс. Но за Грейс, която беше с телепатични способности и медиум, беше важно да бъде в хармония с цвета на света на духовете, защото тогава тя би могла по-лесно да получава ясновидски видения както за миналото, така и за бъдещето. Тези видения бяха й изпращани от любезни духове и бяха предавани по ярко оцветени енергийни лъчи, които днес бяха с всички нюанси на червеното.

Ако тя беше се опитала да обясни това на повечето хора, щяха да я помислят за ненормална. Преди няколко години собствената й дъщеря я беше предала на една болница за душевноболни, но Грейс беше се изплъзнала от тази клопка, беше се отказала от дъщеря си и оттогава беше по-внимателна.

Днес тя носеше тъмночервени обувки, тъмночервена пола и по-светлочервена, в два тона, блуза на райета. Всичките й бижута бяха червени: един двоен наниз тъмночервени мъниста и пасващи на него гривни на всяка ръка; огнено ярка порцеланова брошка; два рубинени пръстена; един пръстен с четири ослепителни овала от фино полиран червеникав халцедон; четири други пръстени с евтино червено стъкло, яркочервен емайл и ален порцелан. Независимо дали бяха скъпоценни, полускъпоценни или фалшиви, всички камъни на нейните пръстени проблясваха и искряха на мигащата светлина на свещите.

От потрепващите пламъци, танцуващи над върховете на фитилите, се получаваха странни виещи се сенки върху стените на сутерена. Помещението беше голямо, но това не личеше, защото свещите бяха подредени в единия му край и три-четвърти от него лежеше отвъд обсега на тяхната непостоянна кехлибарена светлина. Имаше всичко единадесет свещи. Всяка от тях беше дебела и бяла, и бе поставена в месингов свещник с богато украсен предпазител срещу покапване, а всеки свещник бе хванат от един последовател на Грейс. Те всичките я чакаха с нетърпение да заговори. От единадесетте шест бяха мъже, а пет бяха жени. Някои от тях бяха млади, други — на средна възраст, а трети — стари. Те седяха на пода, образувайки полукръг около стола, на който седеше Грейс, с проблясващи и странно изкривени лица на примигващата, трептяща, неземна светлина.

Тези единадесет души не представляваха цялата група нейни последователи. Петдесет други бяха в помещението отгоре, чакащи с нетърпение да чуят какво е станало по време на този сеанс. И повече от хиляда бяха на сто различни места, заети с работата, която беше им възложила Грейс.

Обаче тези единадесет в краката й бяха нейните най-верни, най-ценни и най-способни помощници. Това бяха тези, които тя най-много обичаше.

Грейс дори знаеше и помнеше техните имена, макар в днешно време за нея да не беше лесно да помни имена (или голяма част от каквото и да е друго), не така лесно, както преди да й беше дадена тази Дарба. Дарбата я изпълваше, изпълваше нейното съзнание и изблъскваше така много неща, които тя някога приемаше за дадени, като например способността да помни имена и лица и способността да следи хода на времето. Тя никога повече не знаеше кое време е. Дори когато гледаше часовника, то често нямаше никакво значение за нея. Секундите, минутите, часовете и дните изглеждаха сега като смешни условни мерки за време. Може би те бяха все още полезни за обикновените мъже и жени, но тя беше отвъд нуждата от тях. Понякога, когато мислеше, че е изминал само един ден, тя откриваше, че липсва цяла седмица. Това беше страшно, но също необичайно стимулиращо, защото я караше непрекъснато да се чувства необикновено, да се чувства Избрана. Дарбата беше изтласкала също съня. Някои нощи тя изобщо не спеше. Повечето нощи тя спеше по един час и никога повече от два, но не изглеждаше да се нуждае от повече сън, така че нямаше значение колко време спеше. Дарбата изтласкваше всичко, което можеше да попречи на великата и свещена работа, която тя трябваше да свърши.