Дийн Кунц - Служители на Здрача

Независимо от това, Грейс си спомняше имената на тези единадесет души, защото те бяха най-чистите членове на нейното паство. Те бяха най-добрите от най-добрите, напълно непокварени души, които бяха най-ценните за изпълнението на задачите, които им предстояха.

В сутерена имаше още един мъж. Името му беше Кайл Барлоу. Той беше на тридесет и две години, но изглеждаше по-стар — по-стар, навъсен, зъл и опасен. Имаше гъста, кестенява, провиснала коса. Високото му чело свършваше в масивна костна издатина, под която дълбоко разположените му кафяви очи бяха зорки и проницателни. Имаше голям нос, който не беше величествен или забележителен. Беше чупен повече от веднъж и беше на бабунки. Неговите скули и челюстната кост бяха масивни и грубо оформени като костна плоча, от която е било издялано челото. Макар по-голямата част от чертите на лицето му да бяха груби, неговите устни бяха тънки и така безкръвни и бледи, че изглеждаха още по-тънки. В резултат на това устата му изглеждаше като цепнатина на лицето. Кайл беше изключително едър мъж, с височина шест фута и единадесет инча 4 4 2,11 метра. — Б.ред. , дебел врат, широки рамена и добре покрити с мускули гърди и ръце. Той спокойно би могъл да счупи някой човек на две и като че ли често правеше това за забавление.

В действителност за изминалите три години, откакто Кайл беше станал един от последователите на Грейс, после член на нейния вътрешен кръг и накрая нейния най-верен помощник, той не беше вдигал ръка срещу никого. Преди Грейс да го намери и спаси, той беше потиснат, буен и брутален човек. Но тези дни бяха отминали. Грейс беше в състояние да вижда отвъд внушаващата страх външност на Кайл Барлоу и беше зърнала добрата душа, която лежеше зад нея. Той беше се отклонил от правия път, да, но силно желаеше (въпреки че той самият не беше осъзнал това) да се върне към добрия и правилен път. Всичко, от което се нуждаеше, беше някой да му го покаже. Грейс беше му го показала и той беше я последвал. Сега неговите огромни мощни ръце и твърди като камък юмруци нямаше да причинят вреда на никой добродетелен мъж или жена, а щяха да поразят само тези, които бяха врагове на Бога и то само тогава, когато му кажеше Грейс.

Грейс познаваше враговете на Бога, когато ги видеше. Способността да разпознава една безнадеждно покварена душа още в първия миг, щом я срещнеше, беше една малка част от Дарбата, с която беше я дарил Бог. Един поглед за частица от секундата беше обикновено всичко, от което се нуждаеше Грейс, за да определи, дали една личност е обичайно грешна или непоправима. Тя имаше Дарбата. Никой друг. Само тя. Избраната. Грейс чуваше злото в гласовете на грешните. Тя виждаше злото в техните очи. Нищо не можеше да се скрие от нея.

Някои хора, притежаващи Дарбата, биха се усъмнили в нея, биха се запитали дори, дали не са наред или луди. Но Грейс никога не се съмняваше в себе си, нито поставяше под съмнение своя здрав разум. Никога. Тя знаеше, че е особена и че винаги е права в, тези неща, защото Бог беше й казал, че е права.

Денят, когато тя накрая ще призове Кайл (и част от другите) да убие много от тези последователи на Сатаната наближаваше. Грейс щеше да посочи нечестивите и Кайл щеше да ги унищожи. Той щеше да бъде Божият чук. Колко прекрасен щеше да бъде този ден? Седейки в сутерена на своята църква върху твърд дъбов стол и пред своя най-вътрешен кръг от вярващи, Грейс предвкусваше удоволствието. Щеше да бъде така хубаво, така приятно да наблюдава свиването и отпускането на твърдите мускули на големия мъж, когато стоварваше Божия гняв върху невярващите и последователите на Сатаната.

Скоро. Времето идваше. Здрачът.

Сега светлината от свещите примига и Кайл попита тихо:

— Готова ли си, Майко Грейс?

— Да — отвърна тя.

Грейс затвори очи. За момент тя не виждаше нищо, само тъмнина, но после бързо установи контакт със света на духовете и за очите й се появиха светлини. Това бяха светлинни взривове, завъртулки, фонтани, петна и местещи се, издигащи се, гърчещи се светлинни форми. Някои от тях бяха ярки, а други бледи и естествено във всички нюанси на червеното, защото те бяха духове и спектрални енергии, а това беше един червен ден в тяхната плоскост на съществуване. Това беше най-червеният ден, който Грейс беше виждала някога.

Духовете се тълпяха от всичките й страни, а тя се движеше сред тях, като че ли се носеше в един свят, който беше нарисуван на обратната страна на нейните собствени клепачи. Отначало Грейс се носеше бавно. Тя чувстваше как съзнанието и духът се отделят от нейното тяло, оставяйки плътта зад себе си. Грейс все още усещаше плоскостта на времето, в която съществуваше нейното тяло (миризмата на горящи свещи, твърдия дъбов стол под нея и случайното шумолене или шепнене на някой от нейните последователи), но накрая всичко това избледня. Грейс увеличи скоростта си, докато започна да се движи стремително, после да лети и накрая да се движи като ракета през пространството със светлинни петна, по-бързо и по-бързо, с ободряваща, сега с отвратителна, сега с ужасяваща скорост…