Дийн Кунц - Служители на Здрача

— Полицаят Уилфорд.

— Аз не съм като Уилфорд. Окей? Примирие?

Кристин се поколеба, после кимна утвърдително. Стегнатостта я напусна. Гневът избледня и бе заменен от смущение.

— Извинявайте, че се държах грубо с вас, мистър Харисън… — каза тя.

— Наричайте ме Чарли. И можете да ми говорите с рязък тон по всяко време. — Той се усмихна. — Но ние ще трябва да поговорим за бащата на Джоуи, защото, може би, той е свързан с това.

— Със старицата ли?

— Може би.

— О, съмнявам се.

— Може би иска попечителство над своя син.

— Защо тогава просто не дойде и помоли?

Чарли сви рамена.

— Хората невинаги подхождат към един проблем от логическа гледна точка.

— Не — възрази Кристин, поклащайки глава. — Това не е… бащата на Джоуи. Доколкото ми е известно, той дори не знае за неговото съществуване. Освен това, тази старица казваше, че Джоуи трябва да умре.

— Аз продължавам да мисля, че ние трябва да обсъдим тази възможност и да поговорим за неговия баща, дори ако това е болезнено за вас. Не трябва да оставяме неизследвана никоя възможност.

Кристин се съгласи.

— Работата е просто, че… забременяването ми с Джоуи почти съсипа Евелин… моята майка. Тя очакваше така много от мен… Караше ме да се чувствам ужасно виновна, да тъна във вина — Тя въздъхна. — Мисля, че заради начина, по който моята майка се е отнасяла с мен, аз съм все още прекалено чувствителна относно… положението на Джоуи.

— Разбирам.

— Не. Вие не разбирате. Вие не можете да разберете.

Чарли чакаше и слушаше. Той беше добър и търпелив слушател. Това беше част от работата му.

— Евелин… Майка ми… — продължи Кристин — не обичаше много Джоуи. Не искаше да се занимава с него. Понякога тя дори го заплашваше, като че ли… като че ли той беше грешен, лош или нещо подобно. Това е погрешно, отвратително и няма смисъл, но майка ми много обичаше да натяква, че е незаконороден, защото моят живот не се оказа такъв, какъвто тя беше го замислила.

— Ако вашата майка така не е обичала Джоуи, не е ли възможно тя да стои зад тази работа със старицата? — попита той.

Тази мисъл стресна Кристин, но тя поклати глава.

— Не. Със сигурност не. Това не е в стила на Евелин. Това е абсурдно.

— Тя може да не е замесена пряко. Но, може би, е говорила за вас и за Джоуи на други хора и може би старицата от търговския център да е една от тях. Може би вашата майка не си е мерила приказките относно момчето, не съзнавайки, че тази старица е неуравновесена, че може да приеме казаното от нея погрешно, твърде буквално и да премине към действия.

— Може би — отвърна, мръщейки се, Кристин.

— Зная, че това е пресилено, но е възможно.

— Окей. Да. Предполагам, че е така.

— Тогава разкажете ми за вашата майка.

— Уверявам ви, че тя не може да е замесена в това.

— И все пак ми разкажете — настоя той.

Кристин въздъхна и каза:

— Моята майка беше строга възпитателка. Вие не можете да разберете, а аз не мога да ви накарам да разберете, защото човек трябва да поживее с нея, за да разбере какво представлява. Тя ме държеше под палеца си… заплашвана… тероризирана… през всичките тези години… през всичките тези години.

Съзнанието й се понесе назад противно на волята. Тя усети тежест в гърдите си и изпита известна трудност с дишането, защото преобладаващото чувство, свързано с нейното детство, беше на задушаване.

Кристин виждаше несиметрично разположената викторианска къща в Помона, която беше прехвърлена от нейната баба Джиавети на Евелин. Те бяха живели там от времето, когато Кристин е била на една година. Евелин продължаваше да живее в нея. Споменът за това беше мъчителен за Кристин. Макар да знаеше, че къщата беше бяла с бледожълти первази и сенници, с прелестни пищни орнаменти и много слънчеви прозорци, в своето съзнание тя винаги я виждаше сгушена в сенки, с много дървета, под едно заплашително сиво-черно небе. Тя можеше да чуе монотонното цъкане на часовника на нейния дядо във всекидневната. Това беше непрекъснато присъстващ звук, който винаги й се присмиваше със своето напомняне, че мъката и страданията на нейното детство ще се проточат почти до вечността и ще бъдат отброявани с милиони и милиони оловни секунди. Тя отново можеше да види тежките, разположени твърде на гъсто мебели във всяка стая и предполагаше, че нейната памет прави цъкането на часовника по-силно и по-влудяващо натрапчиво, отколкото бе в действителност. Тя предполагаше също, че в действителност мебелите не бяха толкова големи, грозни и тъмни, колкото в спомена.