Дийн Кунц - Служители на Здрача

Евелин никога не преставаше да им чете лекции. Винаги, всеки ден, на празници, на рождени дни — нямаше свободен ден от нейните лекции. Кристин и Тони седяха и слушаха по неволя, без да смеят да възразят, защото това водеше до най-унищожително презрение и до най-лошо наказание и… насърчаваше още повече четенето на лекции. Тя безмилостно ги насилваше. Изискваше най-големите възможни изпълнения във всичко, което правеха, което не беше толкова лошо нещо. То можеше дори да бъде добро за тях. Обаче когато те получаваха най-добрата възможна оценка, спечелваха най-високата давана награда, изкачваха се до първите места в своите секции на училищния оркестър, когато те правеха всичко това и повече, много повече, то никога не задоволяваше тяхната майка. Най-доброто не беше достатъчно добро за Евелин. Когато те получаваха най-доброто, достигаха върха, тя ги наказваше, защото не са стигнали там по-скоро, поставяше им нови цели и говореше, че те изпитват търпението й и им се свършва времето, в което да я направят да се гордее с тях.

Когато чувстваше, че четенето на лекции не е достатъчно, тя използваше своето последно оръжие — сълзите. Евелин плачеше и се обвиняваше за техните неуспехи. „Вие и двамата ще свършите зле и вината за това ще бъде моя, изцяло моя, защото не зная как да стигна до вас, как да ви накарам да видите какво е важно. Аз не съм направила достатъчно за вас. Не зная как да ви помогна да надделеете над кръвта Скавело, която е във вас, а би трябвало да зная, би трябвало да правя всичко по-добре.“

„… всички тези отминали години…“

Това сякаш беше вчера.

Кристин не можеше да разкаже на Чарли Харисън всичко за своята майка и за това клаустрофобично детство в сенчести стаи, сред тежка викторианска мебелировка и тежък викториански блясък, защото щяха да й бъдат необходими часове за обясняване. Освен това, Кристин не търсеше съжаление и по природа не беше от този вид личности, които споделяха интимни подробности от своя живот с други, нито дори с приятели, а да не говорим за непознати като този мъж, колкото и симпатичен да беше той. Тя загатна за своето минало само с няколко изречения, но от изражението на лицето му помисли, че той е почувствал и разбрал повече, отколкото беше му казала. Може би болката от това беше в очите и лицето й и се четеше по-лесно, отколкото предполагаше тя.

— Тези години бяха по-лоши за Тони, отколкото за мен — каза тя на детектива. — Главно защото на всичкото отгоре, което Евелин очакваше от него, тя искаше също той да стане свещеник. От рода Джиавети в нейното поколение имаше двама свещеници и те бяха най-уважаваните членове на фамилията.

В добавка към традицията в рода Джиавети да служи на църквата, Евелин беше религиозна жена и дори без тази семейна история, тя щеше да настоява Тони да стане свещеник. Настояването на Евелин беше успешно, защото от частното църковно училище той беше отишъл право в семинарията. Тони нямаше никакъв избор. На дванадесетгодишна възраст Евелин беше промила мозъка му и за него беше невъзможно да си представи, че би могъл да бъде нещо друго освен свещеник.

— Евелин очакваше Тони да бъде енорийски свещеник — каза Кристин на Чарли Харисън. — Може би накрая монсеньор или дори епископ. Както казах, тя имаше високи изисквания. Но когато Тони се подстрига за монах, той помоли да бъде назначен на мисионерска работа и замина за… Африка. Майка беше така разстроена. Вижте, в Църквата, както в правителството, пътят, по който се изкачваш нагоре по йерархичната стълбица, е главно чрез умело политиканстване. Но ти не можеш да имаш едно постоянно, видимо присъствие в коридорите на властта, когато си пратен на някаква далечна мисия в Африка. Майка беше бясна.

— Не бе ли избрал той работата като мисионер, защото е знаел, че тя ще бъде против нея? — попита детективът.

— Не. Проблемът беше, че майка виждаше свещеническия сан като един начин за Тони да повиши нейната репутация и репутацията на семейството. Но за Тони свещеническият сан беше една възможност да служи. Той взе на сериозно своето подстригване за монах.

— Все още ли е в Африка?

— Той е мъртъв.

— О. Съжалявам. Аз… — започна да се извинява Чарли Харисън, стреснат от този отговор.

— Загубата не е отскоро — увери го тя. — Преди единадесет години, когато аз бях ученичка в горните класове, Тони беше убит от терористи, африкански революционери. Известно време майка беше неутешима, но постепенно тъгата й даде път на един… силен гняв. В действителност, беше я яд, че Тони се е оставил да бъде убит, също като че ли беше избягал, както баща ми преди него. Тя ме накара да почувствам, че аз трябва да компенсирам разочарованието, което бяха й донесли татко и Тони. В моите собствени скръб, объркване и чувство за вина… аз казах, че искам да стана монахиня и Евелин… моята майка се хвана за тази идея. И така, след като завърших училище, по нейно настояване, аз отидох в манастир. Това беше едно нещастие…