Дийн Кунц - Служители на Здрача

Внезапно спокойствие.

Грейс беше дълбоко в света на духовете, висейки неподвижно, като че ли беше някакъв астероид, окачен в някой далечен ъгъл на космоса. Тя не беше повече в състояние да вижда, да чува, да усеща миризма или да чувства света, който беше напуснала. През една безкрайна нощ духове с всички нюанси на червеното се движеха във всяка посока, някои бързо и някои бавно, някои целенасочено и някои безцелно, по авантюри и свети поръчения, които Грейс все още не можеше да започне да разбира.

Грейс мислеше за момчето, Джоуи Скавело. Тя знаеше какво всъщност беше той и че трябваше да умре. Но тя не знаеше, дали е дошло времето да се справи с него. Грейс беше направила това пътешествие в света на духовете с единствената цел да се осведоми кога и как трябва да се заеме с момчето.

Тя се надяваше, че ще й бъде казано да го убие. Тя така много искаше да го убие.

Двойната глътка Чивас Регал изглежда успокои Кристин Скавело, макар и не напълно. Накрая тя се облегна назад на облегалката на стола и ръцете й повече не бяха сключени, но тя продължи да бъде напрегната и неспокойна.

Чарли продължи да седи на ръба на бюрото си с единия крак на пода.

— Най-малкото, докато не разберем коя е тази старица и с какъв сорт личност си имаме работа, аз мисля, че ще трябва двама бодигардове да бъдат непрекъснато с Джоуи.

— Добре. Направете го.

— Ходи ли момчето на училище?

— Ходи на детска градина. Ще тръгне на училище следващата есен.

— Ще го спрем от детска градина, докато не отмине това.

— То няма просто да отмине — възрази раздразнено тя.

— Ами, разбира се, аз нямах предвид, че просто ще чакаме това да отмине. Исках да кажа, че ще го спрем от детска градина, докато не спрем това нещо.

— Достатъчни ли ще са двама бодигарда?

— На практика те ще бъдат шестима. Три двойки, работещи на осемчасови смени.

— Все пак, във всяка смяна ще има само по двама души и аз…

— Двама ще могат да се справят. Те са добре обучени. Всичко това, обаче, може да излезе твърде скъпо. Ако…

— Аз мога да си го позволя — прекъсна го Кристин.

— Моята секретарка може да ви даде един ценоразпис.

— Колкото и да струва, аз мога да платя.

— Ами вашият съпруг?

— Какво за него?

— Ами, какво мисли той за всичко това?

— Аз нямам съпруг.

— О. Съжалявам, ако…

— Не се нуждая от съчувствие. Не съм вдовица, нито съм разведена. — Тук той виждаше в нея едно откровение. Този отказ да бъде уклончива беше ободряващ. — Никога не съм била омъжена.

— А-а — каза той.

Макар Чарли да беше сигурен, че в гласа му нямаше и най-малка нотка на неодобрение, Кристин настръхна, като че ли той беше я обидил.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита тя с един внезапен, неоправдан, но все пак силен гняв, който го стресна. — Че вие трябва да одобрите моралността на вашите клиенти преди да се заемете със случая ли?

Чарли я зяпна, учуден и смутен от нейната внезапна смяна на гледната точка.

— Разбира се, че не! Аз само…

— Защото аз не възнамерявам да седя тук като престъпник на съд…

— Чакайте, чакайте, чакайте. Какво не е наред? А? Какво лошо съм казал? Боже Господи, защо трябва да ме е грижа, дали сте омъжена или не?

— Чудесно. Радвам се, че приемате нещата така. Сега, как възнамерявате да проследите тази старица?

Гняв, като тлеещ огън, остана в очите и в гласа й.

Чарли не можеше да разбере, защо тя е така чувствителна и зае отбранителна позиция заради това, че нейният син няма законен баща. Беше жалко, да, и вероятно тя желаеше положението да бъде друго. Но в днешно време това наистина не беше ужасен обществен позор. Кристин реагираше, като че ли живееше в 40-те, а не в 80-те години на века.

— Казвам ви истината — рече той. — Изобщо не ме интересува вашето семейно положение.

— Страхотно. Поздравявам ви за вашата непредубеденост. Ако зависеше от мен, вие щяхте да получите Нобелова награда за хуманизъм. Сега можем ли да изоставим тази тема?

Какво, по дяволите, не е наред с нея? Питаше се Чарли. Той се радваше, че тя няма съпруг. Можеше ли тя да почувства неговия интерес към нея? Не можеше ли да види как е привлякла вниманието му? Повечето жени имаха шесто чувство за този род неща.

— Ако ви дразня с нетактичното си държане — каза той, — аз мога да прехвърля този случай на някого от моите по-младши служители…

— Не, аз…

— Те всичките са напълно надеждни и способни. Аз обаче ви уверявам, че не съм имал намерение да ви унижавам или да ви се подигравам… или каквото и да е друго нередно, което мислите, че съм направил. Аз не съм като полицая тази сутрин, който ви е укорил, че употребявате нецензурни изрази.