Дийн Кунц - Служители на Здрача

Така много време беше минало оттогава, а Кристин, все пак, още живо си спомняше усещането, което изпита, когато за пръв път облече одеянието на послушник: неговата неочаквана тежест и изненадващо грубата черна материя, от която беше ушито. Спомняше си също начина по който закачаше широките поли по дръжките на вратите, мебелите и всичко, покрай което минаваше, тъй като не беше свикнала да носи толкова обемни дрехи. Улавянето в тази внушаваща респект униформа, спането в тясна каменна кабинка върху прост дървен креват, прекараните дни в мрачните и аскетично обзаведени килии на манастира — всичко това беше запечатано в нейното съзнание, въпреки усилията й да го забрави. Тези Загубени Години бяха така подобни на трудния живот във викторианската къща в Помона, че подобно на мислите за детството, всеки спомен за прекараните в манастира дни беше в състояние да стегне гърдите й и да спре дишането.

— Монахиня ли? — попита Чарли Харисън, неспособен да скрие учудването си.

— Да. Монахиня — отвърна тя.

Чарли се опита да си представи тази изпълнена с живот, чувствена жена в одеянието на една монахиня. Той просто не успя. Неговото въображение се противопостави.

Накрая той разбра защо от нея лъхаше необичайно вътрешно спокойствие. Две години в женски манастир, две години на дълги ежедневни сеанси на медитация и молитва, две години на изолация на турбулентните потоци на ежедневния живот непременно бяха оказали трайно въздействие.

Обаче нищо от това не обясняваше защо тя го привличаше така силно или защо той се чувстваше като похотлив тийнейджър в нейната компания. Това продължаваше да е мистерия — една приятна мистерия, но въпреки всичко мистерия.

— Аз се държах две години, опитвайки се да убедя себе си, че имам призвание в сестринството. Нищо подобно. Когато напуснах манастира, Евелин беше смазана. Беше я разочаровало цялото семейство. После, няколко години по-късно, когато забременях с Джоуи, Евелин беше ужасена. Нейната единствена дъщеря, която можеше да бъде монахиня, вместо това се оказа разпусната жена, една неомъжена майка. Тя трупаше вината върху мене, задушаваше ме в нея.

Кристин сведе поглед и направи пауза, за да се успокои.

Чарли чакаше. Той беше толкова добър в чакането, колкото и в слушането.

— По това време аз бях една изоставила вярата си католичка — каза накрая Кристин. — В голяма степен загубих своята религия… или бях пропъдена от нея. Повече не отидох на литургия. Но бях вече достатъчно католичка, за да се отвращавам от идеята за аборт. Аз запазих Джоуи и никога не съм съжалявала за това.

— Вашата майка никога ли не си промени отношението?

— Не. Ние си говорим, но между нас има огромна бездна. А тя не искаше да се занимава с Джоуи.

— Това е твърде лошо.

— По ирония на съдбата, почти от деня, в който забременях, моят живот коренно се промени. Оттогава всичко започна да става все по-добро. Аз все още бях бременна с Джоуи, когато започнах бизнес с Вал Гарднър и отворихме Уайн & Дайн. До времето, когато Джоуи стана на една година, аз подпомагах майка си. Имах голям успех, но той нямаше изобщо никакво значение за нея. Не беше достатъчно добър за нея, нито когато можех да бъда монахиня, нито когато съм неомъжена майка. Тя продължаваше да трупа вина върху мен всеки път, когато я виждах.

— Ами, сега мога да разбера защо сте толкова чувствителна на тази тема.

— Така чувствителна, че… когато вчера започна всичко това със старицата… ами, аз несъзнателно се запитах, дали това не беше предопределено да се случи.

— Какво искате да кажете?

— Може би е било предопределено да загубя Джоуи. Може би това е неизбежно.

— Не ви разбирам.

Кристин се въртеше неспокойно на мястото си. Тя изглеждаше разгневена, обезсърчена, уплашена и объркана едновременно. Тя се прокашля, пое дълбоко въздух и каза:

— Ами, ъ, може би… просто, може би… по този начин Бог ме наказва за провала ми като монахиня, загдето съм разбила сърцето на майка си и защото съм се отдалечила от Църквата, когато вече съм била така близо до нея.

— Но това е…

— Смешно ли? — подсказа Кристин.

— Ами, да.

— Зная — отвърна тя.

— Бог не е злобен.

— Зная — каза смутено тя. — Това е глупаво. Нелогично. Просто чиста глупост. Все пак… то ме тормози. Понякога глупавите неща могат да бъдат верни. — Тя въздъхна и поклати глава. — Аз се гордея с Джоуи, страшно се гордея. Но не се гордея, че съм неомъжена майка.

— Вие трябва да ми разкажете за бащата… в случай, че той може да има нещо общо с тази работа. Какво беше името му?