Дийн Кунц - Служители на Здрача

Кристин трепереше и се надяваше, че Джоуи няма да забележи.

— Ето, миличък — каза тя, издърпвайки една книжна носна кърпичка от малката кутия на таблото. — Избърши си сълзите, издухай си носа и бъди храбър заради мама. Окей?

— Окей — отвърна той, приемайки кърпичката. Малко след това Джоуи се успокои.

— Чувстваш ли се по-добре? — попита тя.

— Да. Малко.

— Уплашен ли си?

— Бях.

— Но вече не?

Джоуи поклати отрицателно глава.

— Ти разбираш — каза Кристин, — че тя, всъщност, не е имала предвид тези неприятни неща, които каза.

Той я погледна озадачен. Горната му устна трепереше, но гласът му беше стабилен.

— Тогава, защо тя каза това, ако не го е имала предвид?

— Ами, не е могла да се сдържи. Тя беше една болна дама.

— Искаш да кажеш… като болна от грип ли?

— Не, миличък. Искам да кажа… душевно болна… умствено неуравновесена.

— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, а?

Той беше чул този израз от Вал Гарднър, бизнес партньорката на Кристин. Тя за пръв път чуваше Джоуи да го използва и се питаше какви ли други по-малко приемливи за обществото думи, може би, е заимствал от същия източник.

— Беше ли тя една истинска Луни Тюни, мамо? Беше ли тя луда?

— Умствено неуравновесена, да.

Той се намръщи.

— Това ни най-малко не прави нещата по-лесно разбираеми, нали? — попита тя.

— Не. Защото какво наистина може, в края на краищата, да означава лудостта, освен да бъдеш затворен в стая с гумирани стени? И дори ако тя беше една побъркана стара дама, защо бе така ядосана на мен? А? Аз дори не съм я виждал никога преди.

— Ами…

Как да обясниш поведението на психопат на едно шестгодишно дете? Кристин не можеше да измисли никакъв начин да стори това, без да стане абсурдно опростено. Обаче в този случай един опростен отговор беше по-добър от никакъв.

— Може би, самата тя някога е имала малко момченце, което е обичала твърде много. Но, може би, то не е било така добро като теб. Може би, е пораснало и станало лош човек, който е извършил много ужасни неща, разбили сърцето на неговата майка. Нещо подобно би могло… да я извади малко от равновесие.

— Значи сега тя, може би, мрази всички малки момчета, независимо дали ги познава или не — предположи Джоуи.

— Да, може би.

— Защото те й напомнят за нейното собствено малко момче ли? Така ли е?

— Точно така.

Той мисли известно време и после каза:

— Да. Мога някак си да си представя как би изглеждало това.

Кристин се усмихна и му разроши косата.

— Хей, слушай какво ще ти кажа — рече тя. — Хайде да спрем при Баскин-Робинс и да вземем една фунийка със сладолед. Мисля, че този месец е с вкус на печени фъстъци и шоколад. Това е един от твоите предпочитани сладоледи, нали?

Джоуи беше явно изненадан. Кристин не одобряваше твърде много мазнините в неговата храна и грижливо я подбираше. Сладоледът не беше често удоволствие. Той използва момента и попита:

— Мога ли да имам един такъв и един с лимонов яйчен крем?

— Два сладоледа?

— Днес е неделя — каза той.

— Последният път, когато погледнах календара, неделята не беше много специална. Всяка седмица има само по една. Или това се е променило, без да забележа?

— Ами… но… виждаш ли, аз току-що имах… — Джоуи сви вежди, мислейки усилено. Устата му се движеше, сякаш дъвчеше парче твърд карамел. После каза: — Аз току-що имах едно… едно тежко преживяване.

— Тежко преживяване ли?

— Да. Точно така.

Кристин замига на парцали.

— Откъде си взел този израз? О! Разбира се. Няма значение. Вал.

Според Валери Гарднър, която бе склонна да театралничи, самото ставане сутрин беше едно тежко преживяване. Вал имаше около половин дузина тежки преживявания всеки ден и те й се отразяваха добре.

— И така, днес е неделя и аз имах това тежко преживяване — каза Джоуи, — мисля, че ще бъде по-добре, ако имам за компенсация два сладоледа. Разбира ли?

— Разбирам, че би било по-добре да не чувам за друго тежко преживяване поне през следващите десет години.

— Какво ще кажеш за сладоледа?

— Ще имаш два броя — съгласи се тя, поглеждайки съдраната му риза.

— Ура! Това е един страхотен ден, нали? Една истинска Луни Тюни и два сладоледа!

Кристин никога не преставаше да се учудва от детската психика, особено на това дете. В съзнанието си той беше вече видоизменил срещата със старицата, беше я изменил от момент на ужас в приключение, което не беше съвсем, но почти, като посещение на сладкарница.

— Ти си забележително дете — каза тя.