Дийн Кунц: Бруно

— Означава ли това, че идиотските същества от хиляди различни светове ще започнат да изникват около мен отсега нататък?

— Не съвсем — беше отговорът. — Първо, не съществуват чак толкова сериозни причини някой да посети твоя свят — или който и да било друг впрочем. Има толкова много алтернативни реалности, че е почти невъзможно трафикът да се натовари в някоя от тях. Освен ако не е някаква толкова необикновена Земя, че да служи като примамка за туристите. Обаче няма за какво да се притесняваш — твоята Земя изглежда съвсем скучна и тривиална, съдейки по апартамента ти.

Пуснах покрай ушите си последното и казах:

— Но представи си само, че се разхождам по улицата, когато някой реши да се прехвърли. Това няма ли да предизвика някаква бъркотия?

— Едва ли — реагира Бруно. — Когато онзи се прехвърли за пръв път, ти даже не го видя. Ние се появяваме постепенно в полето на възприятията ти също като някой, когото наблюдаваш с периферното си зрение, а това изобщо не изглежда странно или свръхестествено.

Накарах го да отиде и да ми донесе още уиски. След третото настроението ми се подобри.

— Каза, че си нещо като ченге, нали? — попитах го.

— Наистина ли?

— Почти. Спомена, че този Стоун е издирван за не знам какво си престъпление. Ако не си примерен гражданин, изпълнен с желание да бъде полезен, то най-вероятно си ченге.

Той извади една значка от джоба на палтото си и ми я показа: ПОЛИЦИЯ НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ. Когато прокара палец по повърхността й, думите избледняха и се показа снимката му.

— Ето, сега наистина трябва да вървя. Греъм Стоун е твърде опасен, за да бъде оставен на свобода тук.

Съвсем наблизо до мен се намираше дистанционното за уредбата. Избрах един диск и започнах да усилвам звука, докато Бруно се изправяше и слагаше абсурдната си шапка. Когато парчето на „Батърфийлд Блус Бенд“ загърмя с всичка сила, пуснах един куршум в канапето до него, случайно пробивайки дупка в палтото му.

Той седна моментално на мястото си.

Намалих звука.

— Какво искаш? — попита.

Трябваше да призная, че се оказа доста хладнокръвен. Дори не си погледна палтото, за да провери на какво разстояние от тялото му всъщност е минал куршумът.

Вече бях заел позиция.

— Ще имаш нужда от помощ. Аз познавам това урбанизирано бунище, из което щъкат какви ли не отрепки. Ти — не.

— Имам си моите приспособления.

— Приспособления? Ей, ти не си Шерлок Холмс във викторианска Англия, мой човек. Това е Америка през деветдесетте — огромни градове! Тук изяждат мечките като теб на закуска.

Бруно изглеждаше угрижен.

— Не съм запознат подробно с тази реалност…

— Тогава ще имаш нужда от мен — казах, насочил колта си към него.

— Добре, давай тогава — рече рязко. Ако можеше да ме докопа, със сигурност щях да разбера колко бързо могат да се движат тези огромни юмруци.

— Работата е там, че аз всъщност съм частен детектив. Никога не съм харесвал полицаите със значки като теб, но и никога не съм отказвал да работим в съдружие, ако имам печалба от това.

В началото му се искаше да отхвърли предложението ми, но в следващата секунда се замисли.

— Колко?

— Да кажем, две хиляди за цялата работа.

— Две хиляди долара.

— Или два чифта от антигравитационните ботуши на Спилбърг, ако случайно си носиш от тях.

Той поклати глава.

— Забранено е да се пренасят революционни технологии през линиите на вероятностите. Случват се лоши неща.

— Какви например?

— Малки момиченца изведнъж се самозапалват в Ню Джърси.

— Не ме прави на глупак.

— Съвсем сериозен съм. — Изглеждаше сериозен, няма спор — по мечешки суров, по мечешки намусен. — Последствията са непредсказуеми и често фатални. Вселената е мистериозно място, както знаеш.

— Ами! Не бях забелязал. И така, ще сключим ли сделка за две хиляди долара?

— Добре се справяш с пистолета — каза Бруно. — Добре. Съгласен съм.

Беше приел сумата прекалено лесно. Замислих се.

— Я по-добре да ги направим три хиляди — рекох.

Той се ухили.

— Добре.

Дадох си сметка, че парите не означават нищо за него — поне не и парите от тази вероятностна линия. Можех да поискам още. Обаче надали щях да изкопча повече от моята Баба Меца. Вече беше въпрос на принципи.

— В аванс — казах аз.

— Имаш ли някакви пари в себе си? — попита той. — Трябват ми, за да разбера какъв тип банкноти използвате.

Извадих двеста от портфейла си и ги лепнах на масичката за кафе пред него.