Дийн Кунц: Чудакът Томас (Завръщането)

Никой от тези архитектурни стилове не се вписва добре в пустинята с палмовите дървета и субтропически храсти. Градът ни е основан през 1900 година от преселници от Източния бряг, които са избягали от суровите зими, но са донесли със себе си зимната архитектура и настроение.

Тери Стомбоу, моя приятелка и работодателка, собственичка на пико Мундо Григ, твърди, че тази неуместна архитектура е по-добра от многото белосани къщи с чакълести покриви, характерни за пустинните градове в Калифорния.

Предполагам е права. Рядко съм излизал от Пико Мундо и никога не съм напускал очертанията на окръг Маравиля.

Дните ми са прекалено заети и напрегнати, за да си позволя да пътувам. Дори не гледам телевизионните канали от типа на „Нешънъл Джиографик“. Радостите на живота могат да се открият навсякъде. Далечните кътчета на планетата предлагат само екзотични начини да страдаш.

Освен това светът отвъд Пико Мундо е обитаван от непознати и чужди хора, а на мен и така ми е достатъчно трудно да се оправям с мъртвите, които някога съм познавал.

В някои от прозорците на къщата на Джесъп грееше мека светлина. Повечето обаче бяха тъмни.

Когато стигнах стълбите пред къщата, доктор Уилбър Джесъп вече ме чакаше там.

Вятърът рошеше косата му и подръпваше пижамата му. От друга страна, не разбирах защо вятърът изобщо му оказва някакво въздействие. Луната го освети и хвърли сянка.

Опечаленият рентгенолог се нуждаеше от утеха, преди да събере достатъчно сили и да ме въведе в къщата, където без съмнение лежеше мъртъв той, а може би и някой друг.

Прегърнах го. Макар да беше само дух и само аз можех да го видя, Джесъп ми се стори топъл и напълно осезаем.

Сигурно виждам мъртъвците и дори съм в състояние да ги пипна не защото наистина е така, а защото ми се иска да е така. Може би с помощта на тази неведома сила ще мога да победя смъртта.

Свръхестествената ми дарба може би се крие не в ума, а в сърцето. Сърцето е художникът, който нанася багрите си върху всичко, което го безпокои и тормози, и по този начин проектира върху платното една по-ярка и по-туширана версия на истината.

Доктор Джесъп беше безплътен, но се облегна с цялата си тежест върху мен. Разтресе се от ридания, ала остана безмълвен.

Мъртвите не могат да говорят. Сигурно знаят за смъртта неща, в които на живите е забранено да бъдат посвещавани.

В този миг способността ми да говоря не ми даваше никакво предимство. Думите не го успокоиха. Само възмездието и тържеството на справедливостта можеха да утолят гнева му. А може би дори и те нямаше да могат.

Докато беше жив, той ме познаваше като Од Томас, известен местен персонаж. Някои — погрешно — ме мислят за герой, а повечето за ексцентрик.

Од, тоест Чудака, не е прякор, а законно даденото ми име.

Историята на това име е доста интересна, но вече съм я разказвал. Работата е там, че родителите ми са странни. И то много.

Предполагам, че доктор Джесъп приживе ме намираше за интересен и забавен, загадъчен. Мисля, че ме харесваше.

Едва сега, в смъртта си, той ще ме опознае истински в ролята ми на спътник на чакащите в преддверието мъртви души.

Виждам ги, но ми се иска да не ги виждах. Само че ценя прекалено много живота, за да обърна гръб на мъртвите, защото те заслужават компанията ми, задето са страдали на този свят.

Когато доктор Джесъп се отдръпна на няколко крачки от мен, той се беше променил коренно. Раните се очертаваха върху тялото му.

Беше ударен в лицето с тъп предмет, може би дълга тръба или чук. Неколкократно. Черепът му беше счупен, лицето — обезобразено.

Разкъсан и изпочупен. По ръцете му се виждаше, че отчаяно се е опитвал да се защитава — или че се е притекъл на помощ на някого. Единственият човек, който живееше с него, беше синът му Дани.

Жалостта ми към жертвата беше надмината от ярост — опасна емоция, заслепяваща разсъдъка и приспиваща предпазливостта.

В такова състояние, към което не се стремя съзнателно и което ме плаши, което ме връхлита и обладава, аз не съм в състояние да се отклоня от това, което трябва да се направи. И се потапям дълбоко.

Приятелите ми, малцината от тях, които знаят тайните ми, мислят, че получавам божествено вдъхновение свише. Може би е временна лудост.

Стъпка след стъпка, качвайки се по стълбите, оттам на площадката, аз все повече се замислях да се обадя на Уайът Портър. Притесняваше ме обаче, че докато позвъня и изчакам да пристигне полицията, Дани може да изчезне.