Олег Шмельов - Завръщането на резидента

На съвещанието при полковник Владимир Гаврилович Марков обсъдиха следното: Щом Разузнавателният център е поставил на Бекас условие веднъж в месеца да проверява дали няма за него писмо „до поискване“ и нищо друго, това показва, че местожителството на Бекас се смята само като пощенска кутия, а не място за постоянното му пребиваване. А това значи, че няма за какво Павел да стърчи в този град и напразно да си пилее времето.

По такъв начин Павел имаше възможност да участвува в ежедневната работа на отдела, ръководен от полковник Марков, и да изпълнява и други поръчения.

Всеки месец в различни дни той отиваше в града на Волга. Момичето зад гишето „писма до поискване“ неизменно отговаряше, че на името на Потапов няма нищо. Създаваше се впечатление, че Разузнавателният център е зачеркнал Бекас от списъците на действуващата агентура. Единственият белег за неговите взаимоотношения с Центъра беше половинката неравно разкъсана рубла, която му бяха връчили неотдавна като парола.

Признак за това, че състоянието на летаргия няма да бъде вечно, послужи внезапната активност на Уткин: през май 1971 година (тогава, когато Светлана Сухова и нейната приятелка Галя Нестерова се запознаха с италианския инженер Пиетро Матинели, по-точно две седмици по-късно) той изведнъж се отправи към улица „Златоуска“, дом номер 27, на чийто таван в сандъка с пясък беше скрита радиостанцията в корпуса на обикновена „Спидола“. Уткин я занесе в квартирата си.

Очакваше се, че той ще установи радиовръзка с Разузнавателния център. Но Уткин не излизаше в ефира. Вероятно само приемаше.

Владимир Уткин живееше скромно, не пиеше, не гуляеше. Поддържаше връзки с определени хора, между които имаше и една хубавичка жена около трийсетте, разведена отскоро, към нея Уткин изпитваше симпатии, които не биха могли да се нарекат другарски, а, както изглежда, чувствата бяха взаимни.

Ежедневието на Уткин беше известно на властите, тъй като се намираше под наблюдение. Но има неща, които е трудно, а понякога невъзможно да се следят.

Уткин ремонтираше телефонните апарати по домовете при повикване. В някои дни имаше по над десет посещения. Контраразузнаването установи, че Уткин нямаше други цели при посещенията в домовете на абонатите — идва, поправя апарата, взима бакшиш по рубла, когато падне, и си отива. Така че по-нататъшното общуване на Уткин с притежателите на телефони не беше контролирано.

По-късно се установи, че той е използувал тази възможност в интерес на работата, заради която беше изпратен в Съветския съюз. След като взе радиостанцията от тавана, той започна да търси транзистор „Спидола“. Уткин не потърси в магазина по две причини: първо, на него му трябваше употребявана „Спидола“, за да прилича външно на тази, в която беше скрита радиостанцията, и, второ — никой не трябваше да знае, че Владимир Уткин има две еднакви „Спидоли“.

Провървя му. Веднъж беше изпратен да поправи телефона в един апартамент. Още щом прекрачи прага, се убеди, че тук живее любител на транзисторна радиотехника. Стаята, в която беше телефонът, беше претъпкана с различни, при това най-нови уреди за улавяне и възпроизвеждане на звуци. Имаше и немски грундици, и холандски филипси, и японски сонита. И сред това бакелито-хромово великолепие, скромно под бюрото се спотайваше една старичка „Спидола“ с цвят на слонова кост. Домакинът не беше млад човек, но явно младееше. Уткин бързо поправи апарата, отказа се от подадената му рубла и вече на излизане подметна с лека завист: „Да ви завиди човек на машинките“. Домакинът беше поласкан и с готовност подхвана засегнатата тема. След десет минути „Спидолата“ стана собственост на Уткин за смешно дребна сума — двадесет и пет рубли.

Уткин напъха инструментите и резервните части по джобовете, за да освободи място в куфарчето за Спидолата, раздели се със стопанина като с добър приятел и си тръгна за къщи.

Тази покупка, както по-късно ще се изясни, имаше много важно значение.

Преди да изясним какво се случи по-нататък, необходимо е да разкажем за една акция, осъществена от Михаил Тулев малко по-рано.

Скоро след завръщането му от Съветския съюз той получи триседмичен отпуск и замина за Франция.

… Малкото градче, където в едно топло лятно утро пристигна Михаил Тулев и си взе под наем ситроен, беше разположено в китно място, предразполагащо към почивка.

Но той пристигна тук не да почива. Това, с което се занимаваше, се нарича частно търсене. Искаше да изясни обстоятелствата около смъртта на баща си и знаеше, че няма да се успокои, докато не открие цялата истина.