Олег Шмельов - Завръщането на резидента

— Да я вземат дяволите — пъхайки фотоапарата в калъфа, каза Льоша. — Хайде в къщи.

Дълго крачеха мълчешком, след това Льоша произнесе нещо непонятно за Витек:

— Ще й дам аз един стенвестник… Хм! Културничко обслужват!

— Какъв стенвестник? — зачуди се Витек.

— Хайде, не разсъждавай. — И Льоша го перна по тила…

Галя, Светлана и Пиетро седяха в кафенето до три часа, след това тръгнаха пешком към центъра и обядваха в един ресторант, после отидоха на кино от 18:30 часа, но не седяха докрай — филмът беше скучен.

Когато излязоха от киното, възникна един проблем: Пиетро искаше на всяка цена да изпрати момичетата — той предлагаше по-напред да изпратят Галя, а след това той да изпрати Светлана. Момичетата настояваха те да изпратят Пиетро до хотел „Москва“. Спорът беше решен с просто гласуване и болшинството победи.

Тъй като Пиетро наистина на другия ден излиташе за Италия и понеже много се хареса и на Светлана, и на Галя, прощаването беше дълго. Обещаха си да не се забравят, а Пиетро повтори няколко пъти, че непременно ще дойде пак колкото се може по-скоро. И тримата бяха не съвсем трезви, затова разговорът беше оживен и на висок тон — бяха застанали на десет крачки от главния вход на хотела и всички ги оглеждаха. В изблик на чувства Пиетро се опитваше да пъхне на пръста на Светлана своя пръстен с някакъв неизвестен камък и тя трябваше да употреби много усилия, за да вразуми италианеца.

Най-после се разделиха. Галя взе такси. Тя закара Светлана, която слезе малко по-далеч от тяхната къща. Беше десет часът.

Светлана вървеше, без да бърза, като че ли се разхождаше.

Льоша седеше на пейката с двама приятели, чакаше я. Когато тя се изравни с тях, той стана, искаше да я хване за ръката, но тя се дръпна.

— Разхождаме се с разни чужди красавци? Сбъднаха се мечтите ти, а? — каза той.

— Отело, ревнивецо — насмешливо отговори тя. — Теб какво те засяга?

— Ще видим, хубаво ще ми се поразходиш.

Тя се скри във входа. Никога досега Льоша не беше изпитал такава мъка.

За да не се разбере погрешно, трябва веднага да обясним, че думата „болван“ тук се употребява не в смисъл на глупак, тъп човек. Тази дума има и много други метафорични, преносни значения. Например, когато вместо нещо, се прави неговото подобие, това от народа се нарича „болван“, а сега се казва макет.

В историята на шпионажа има немалко случаи, когато секретните служби на разузнавателния център, изпращайки в противниковия лагер някакъв разузнавач с важна мисия, едновременно, по друг път, по друг канал, изпращат още един или даже няколко свои агенти, които, без да знаят за двойствената игра на своите господари, привличат вниманието на вражеското контраразузнаване. То лапва въдицата и хвърля силите си в борба или в игра с подхвърления шпионин, а в това време истинският агент без особени пречки си върши работата. Именно такива фалшиви, или по-точно спомагателни шпиони, се наричат агенти-болвани.

В нашия случай ще стане дума за агент-„болван“, само че малко от по-друг тип. Става въпрос за човека на име Владимир Уткин.

Когато Разузнавателният център, принуден от действията на съветските чекисти, реши да отзове от Съветския съюз своя резидент Михаил Тулев, предпочете завръщането му да стане по море.

Уткин пристигна в Одеса с кораба, извършващ курс с група чуждестранни туристи. Той даде на Тулев своя контролен талон, с който имаше право да се качи на борда на кораба, а самият Уткин остана. Извърши се, така да се каже, най-обикновена размяна, но съвсем неравностойна.

Уткин и Тулев си размениха не само съдбите, но и шлиферите. В джоба на шлифера, който облече Уткин, имаше самолетен билет за Москва, а също така бележка с адрес и начертан с мастило план на градските улици, върху който с кръстче беше отбелязан дом номер 27. Този план и адрес се отнасяше за град С.

За там се отправи от Москва Владимир Петрович Уткин, тридесетгодишен мъж с най-обикновена външност, среден на ръст, с руса коса и сини очи. Документите му бяха в изправност. Но дори и да не беше така, провал и арест не го заплашваха, тъй като с първата крачка на съветска земя той се намираше под надеждната закрила на съветските контраразузнавачи.

Във военния билет на Уткин пишеше, че е старшина на свръхсрочна служба, по специалност свързочник, уволнен от армията, в момента е офицер от запаса. Служил е в Далечния Изток, после половин година е живял там като цивилен, след което го снели от военен отчет и се придвижил по-близо до центъра, до Москва. Ерген и изобщо единак, няма никакви роднини.