Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Магазинчето на майстора на маските беше само на една пряка от Канале Гранде — малко, задушно и тайнствено. От тавана висяха хиляди маски с лицата надолу, наблъскани една до друга, ярките окраски на места се сливаха в прекрасна хармония, а на други напълно се отблъскваха. Един истински океан от емоции, полюшващ се на телени кости, картонена плът и емайлирана кожа. Трептящи и живи, те накараха Никълъс неволно да си спомни за митичната Цирцея, вселявала духовете на своите гости в животински тела, превръщала ги по този начин в живи произведения на изкуството.

Майсторът се казваше Марино Форново. Беше дребен мъж на средна възраст с разсеяното държание на творец, за когото са тесни границите на реалния свят. Косата му беше започнала да изтънява, но все още имаше наситен пшеничен цвят. Непрекъснато подскачаше около стария си тезгях от напукан мрамор, отрупан с материали — купи със сгъстено с вода брашно, намотки тел, купички лак, и инструменти за тяхното разбъркване. Златните рамки на очилата му проблясваха, от цялата му фигура се излъчваше нещо гротескно, като от комикс…

— Челесте, bellissima! — провикна се Форново, размести бъркотията пред себе си, за да се наведе през тезгяха за топла целувка по двете бузи. — Няма ден да не си спомням за баща ти, много ми е мъчно за него… Без него Венеция стана по-лошо място за живеене — говореше бавно и отчетливо, сякаш беше съдебен заседател във Великия съд на дожите, оцелял през вековете.

Челесте представи Никълъс, човечецът внимателно го огледа, на лицето му се появи бледа усмивка. После отново насочи вниманието си към нея:

— В какви неприятности си се забъркала, мила моя?

— От теб нищо не мога да скрия! — въздъхна с усмивка Челесте.

— И баща ти също — поклати глава Форново. — Още съжалявам, че в онзи ужасен ден той не послуша съвета ми. Ако беше го сторил, положително и днес щеше да е жив и здрав.

— Това с минало…

— Е, да, минало… — въздъхна Форново. — Но миналото крие нашите грехове, а в крайна сметка именно греховете ни водят до гибел… — звучно щракна език в небцето си и добави: — Не е зле да помниш това, което забрави баща ти, дете мое… Не искам да последваш съдбата му.

— Ще помня, обещавам.

Дребният човечец недоверчиво изсумтя.

— Имаме нужда от помощта ти, Марино — каза Челесте. — Помниш ли маската, която наскоро изработи за Оками-сан?

— Доминото — кимна Форново. — Разбира се, че го помня — отлична изработка. — На лицето му се появи загрижено изражение: — Защо? Да не би да е причинило нещо неприятно?

— Необходима ни е информация за самата маска — избегна прекия отговор Челесте. — Май не беше типично венецианско изображение, пали?

— Не, разбира се — кимна Форново и механично започна да разбърква съдържанието на някаква купичка. — Доминото се появява във Венеция през втората половина на XVI век. Родината му е Франция, там с това име са наричали дългите пелерини от дебел плат, носени от монасите. Във Венеция са пренесени от френските благородници и търговци.

Веществото в купичката започна да придобива яркосин, почти лазурен цвят, сякаш излъчващ своя собствена светлина.

— Но самата маска е нещо като шега — продължаваше Форново. — Венецианците винаги са проявявали склонност към подигравки по отношение на Папата и духовенството — повдигна бъркалката и внимателно огледа ярката, подобна на перла капчица на върха и: — Именно едни от папите в Рим обявил града за заплаха на човешката цивилизация… — замахна и положи боята върху бузата на полуготовата маска върху тезгяха. — Недостойна постъпка! Но ние, венецианците, никога не обръщаме внимание на миналото, ако то не съдържа някакъв тайнствен ритуал. И именно това ни прави велики!

Мацна и другата буза, докосна краищата на очните дупки и устните. Изведнъж, сякаш с помощта на тайнствен алхимичен процес, маската се превърна в лице.

— Morte ai tirani! Това е нашият боен вик в течение на векове. Смърт на тираните от Рим! Независимо дали са Папи или Цезари! Единствено нашата република е оцеляла след падането на Римската империя и това съвсем не е случайно!

Внимателно премести маската и намигна на Никълъс.

— Тук, във Венеция, хората винаги са били свободни. Ето защо и евреите емигрираха тук, далеч от мракобесието. Във Венеция е създадено първото гето, още в началото на XV век. После, в продължение на столетия, градът е бил център на еврейската схоластическа мисъл за цяла Европа.