Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Токио

Лятото на 1962 година — есента на 1971 година

През 1962 година полковник Денис Линеър направи грешката да запознае сина си с Тцунетомо Акинага. Много пъти през дългите и меланхолични есенни дни след 1971 година Никълъс се беше питал какви са били мотивите на баща му за този акт. Нямаше кой да му отговори, тъй като полковникът беше убит през 1963-та.

През лятото на 1962 година Тцунетомо Акинага беше жизнен мъж, пращящ от енергия като зряла праскова. От много години управляваше клана Шикей. В буквален превод името на клана значеше „смъртно наказание“ и Никълъс често се чудеше защо фамилните старейшини са избрали именно него. Никой не искаше да му обясни тази загадка, най-малко от всички — самият Тцунетомо, който притежаваше чувство за хумор на професионален комедиант. Старецът (Тцунетомо беше много по-възрастен, отколкото изглеждаше) постоянно разказваше вицове и пускаше такива шеги, че момчетата се превиваха от смях.

Момчетата бяха Оми и Хачи, двамата по-малки синове на Тцунетомо, към тях обикновено се присъединяваше и Никълъс. Най-големият — Тетцуо, определен за наследник на баща си като оябун на клана, вече беше напуснал къщата. „Точи си зъбите“, казваше вечно усмихнатият Тцунетомо. Тетцуо беше заминал за Кобе и там управляваше малък, тясно свързан с фамилията клан.

Трудно беше да се каже дали Оми и Хачи харесват Никълъс. Но уменията му по айкидо бяха достатъчно впечатляващи, за да го приемат. Самият Тцунетомо се отнасяше към него с подчертано уважение. Първо, защото беше син на полковник Линеър и второ, защото усещаше безспорната му интелигентност.

— Ти имаш смесена кръв — каза му един следобед тон, докато пиеха чай и хапваха оризови сладкиши. — Това ще направи живота ти доста труден…

Бяха само двамата. Пиеха чая си на колене върху бамбукови рогозки, прозорците на стаята гледаха към малка вътрешна градинка, запълнена почти изцяло с азалии и красиво разпръснати скални късове. Самите азалии бяха подстригани по такъв начин, че приличаха на камъни — това придаваше на градинката особено очарование, човек неволно започваше да мисли за съвършенството на връзката между природата и творенията на собствените си ръце.

Оябунът, който водеше изключително напрегнат живот, обичаше да прекарва по един час с някой от синовете си. Обикновено това ставаше в късния следобед, когато учебните занятия и тренировките на момчетата вече бяха приключили.

— Аз обаче нямам никакво намерение да ти изразявам своето съчувствие, младежо — добави Тцунетомо и захруска поредния сладкиш. — Просто защото ти не се нуждаеш от него. Ще успееш да се справиш с това бреме, на практика именно то ще ти помогне да опознаеш хората… — После смени темата и разказа един виц — за срещата между един селянин и някакъв пътуващ проповедник.

Никълъс избухна в смях.

— Смехът се отразява добре на моите азалии — усмихна се Тцунетомо. — Попиват го със същата жажда, с която събират влагата и слънчевата светлина. Веднага разбирам кога в градината ми се е появил плевел, тъй като плевелите нямат свойството да поглъщат смеха…

— Затова ли толкова често разказваш вицове?

— Отчасти — кимна Тцунетомо и направи знак на Никълъс да допълни чашите. — Моят баща беше голям шегаджия. Разказвал ли съм ти как се промъкна в хотела, в който карах медения си месец, и възпламени няколко бомбички под прозореца на спалнята ми? Ха, ха! Да, наистина беше майстор на номерата, много хора приеха убийството му като лична трагедия… С моите вицове сякаш отново го съживявам… Като слушам смеха ви в къщата си, имам чувството, че отново е тук и пак залага бомбички под прозорците…

Този разговор придоби особено значение за Никълъс, тъй като се проведе няколко месеца след смъртта на Полковника. През цялото това време Тцунетомо не го потърси нито веднъж. Никълъс се виждаше с Оми и Хачи всеки ден по време на тренировките, но и те не го канеха на гости. Нямаше време да се замисли върху този факт, но понякога, особено в почивните дни, изпитваше остро чувство на загуба, следобедните срещи с оябуна очевидно му липсваха.

Обичаше и уважаваше баща си, но Полковника все пак си оставаше европеец и този факт издигаше стена между него и сина му, независимо от изострената му чувствителност към източния начин на живот. А Тцунетомо притежаваше това, което полковник Линеър никога не успя да придобие — особената, типично японска линия на поведение. Може би именно това беше причината, подтикнала Линеър да му представи сина си.