Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— И родителите ти знаят, нали?

— Да.

Това обясняваше отчуждението на майката и почти параноичния страх на бащата от връзката й с Никълъс.

— Кой го направи?

Тя направи опит да се изтръгне от прегръдката му, но той стегна мускули и я задържа.

— Погледни ме, Коей! Трябва да се освободиш от отровата, натрупала се в душата ти! Нима не разбираш, че тя те убива? Щастлива си само когато сме заедно, при това не всеки път… — Помисли си за опустошените квартали на Токио, в които момичето се чувстваше най-освободено, най-близо до нормалното си състояние. — Отворихме раната и отровата започна да изтича… Но трябва да продължим, да я изчистим докрай! Иначе инфекцията ще продължи да се развива и в крайна сметка ти ще изгубиш всякакво желание за живот! Не вярвам да го искаш. Вече не!

Тя дълго се взираше в очите му. Отвори уста да каже нещо, после рязко я затвори. Той усети, че иска да заплаче, но вече беше късно и за това… Ясно видя последната бариера, която момичето беше издигнало пред себе си в отчаян опит да запази разума си след бруталното изнасилване. Нещата трябваше да бъдат доведени докрай.

— Кой те изнасили?

— Моля те, не искай това от мен!…

— За твое добро е, знаеш го не по-зле от мен.

— Той… Беше приятел… Ясуо Хидеюке… От нашето училище, в по-горните класове… — главата й рухна на гърдите му, цялото й тяло се разтърси от ридания. Никълъс мълчаливо я притисна до себе си.

След известно време сълзите й пресъхнаха, остана само гласът — тъничък и потрепващ, изживяващ отново ужасното премеждие:

— Той беше… по-голям от мен. В него виждах закрилник, доверявах му се… Всичко стана много бързо. Когато ме нападна, бях заспала… Не успях да разбера какво става. Устата му вонеше на алкохол, после усетих нещо твърдо и голямо… Заприлича ми на кол или на копие… Аз… Аз не знаех какво да правя… Изпаднах в някакво вцепенение, сякаш не бях там… сякаш това ставаше с друго момиче… После напълно изключих. Спомням си само, че краката ми бяха разтворени и ръцете му… — пръстите и се вкопчиха в китката на Никълъс: — Болката беше ужасна. Изкрещях, но това сякаш го възбуди още повече. Започна да ме тласка с цялата си сила, тялото му тежеше като олово… Имах чувството, че го прави не толкова със страст, колкото с ярост… По-нормално би било, ако бях възбудила страстта му… Това бих разбрала. Но ярост? Нима е възможно тази ярост да е била предизвикана от моето доверие в него?

— Направих опит да се съпротивлявам и той ме удари. Това също му донесе удоволствие… Биеше ме, докато проникваше вътре в мен! О, не! Господи, не!

На следващата сутрин Никълъс действаше като сомнамбул. Почти не чуваше съветите на сенсея в залата за айкидо, разбра, че нещо сериозно не е наред едва когато бе повален от един доста посредствен ученик…

В крайна сметка разбра кого иска да срещне. Човекът, който беше прекършил живота на Коей далеч преди настъпването на зрелостта и.

Откри Ясуо Хидеюке, който след завършване на гимназия беше станал обикновен рибар. Наследил малък траулер от баща си, той го управляваше с прецизността на военен моряк. Беше едър и здрав, с мускули на щангист. Начумерен и мрачен по природа, той очевидно не харесваше новата си професия, но се беше примирил с нея по простата причина, че му носеше достатъчно доходи за издръжка на овдовялата си майка.

Не хареса появата на Никълъс и побърза да го съобщи на глас. Политическите му разбирания бяха радикални — мразеше с еднаква сила както американците, така и комунистите.

— Не е твоя работа дали съм се срещал с Коей, или не! — отсече той, докато наблюдаваше с разкрачени крака как Никълъс се прехвърля на борда. — Предупреждавам те, че в момента нарушаваш неприкосновеността на частна собственост!

— Но миналото не е частна собственост, нали? — попита със заплашителен тон Никълъс.

— Остави ме на мира, имам си работа! — решително отвърна гигантът.

— Първо ще отговориш на въпросите ми — тръсна глава Никълъс.

— Ето ти единственият ми отговор! — изръмжа Хидеюке, грабна една извита кука за окачване на улова и я запрати към лицето на Никълъс.

Реакцията на младежа беше напълно инстинктивна. Вместо да отстъпи пред свистящото желязо, той се стрелна напред. Куката прелетя над главата му, в следващата секунда ръката му потъна в корема на Хидеюке.

Едрият мъж изпъшка, пое въздух и стовари дръжката на куката в тила на Никълъс. Пред очите на младежа затанцуваха ярки разноцветни кръгове, тялото му политна към пролуката, останала между пристана и борда на траулера.