Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Едрият мъж изсумтя и изчезна по посока на кухнята.

— Съжалявам — прошепна Коей, цялата разтреперана.

— За какво?

— За маниерите на баща ми. Но той е израснал на улицата, а аз съм единствената му дъщеря… Животът му протича сред кръв и смърт и… — замълча за миг, от гърдите и се откъсна дълбока въздишка: — Този живот ме плаши! Какво ще стане, ако го убият? Кланът Ямаучи се разкъсва от вътрешни противоречия, завист и ревност… Някой може да прониже сърцето му с катана и това ще бъде ужасно!

Дишането й беше забързано, гласът й видимо потрепваше. Никълъс знаеше, че подобно вълнение може да бъде породено само от пристъп на главозамайващ страх. Страхът е в състояние да съживи и мъртвец… Стресна се от това сравнение. Нима счита Коей за жив труп?

През следващите седмици се виждаха постоянно, почти всеки ден. Никълъс се надяваше, че ще започне да я опознава, но на практика се получи точно обратното — Коей ставаше все по-голяма загадка за него. На даден етап разбра, че започва да се влюбва в нея. Може би това чувство не беше съвършено, може би беше предизвикано именно от загадъчността. Но нима има съвършена младежка любов, нима желанието за близост може да се отърси от несъвършенството на страстта и чувството за опасност?

Коей притежаваше едно много особено качество — колкото повече време прекарваше човек с нея, толкова по-красива му се струваше тя. Беше като прекрасна камелия, която разтваря нежните си, обсипани с капчици утринна роса цветове под ярките лъчи на слънцето. Листенце по листенце, бавно и с мъчителна наслада… Той престана да вижда чертите й поотделно, приемаше ги като едно цяло и оставаше запленен… Лицето й вече не му се струваше ъгловато и намръщено, беше убеден, че именно то е най-подходящият декор за дълбоките блестящи очи и загадъчната извивка на устата.

Над всичко това доминираше тъмният облак на загадъчността. Той висеше над веждите й, не можеше да бъде стопен дори от есенния вятър, подгонил окапалите кленови листа по пустите улици… Присъствието му се чувстваше постоянно, може би именно то караше Никълъс да върви по път, който при други обстоятелства отдавна би изоставил…

Коей вдигна очи към небето, натежало от черни облаци.

— Питал ли си се някога защо животът е такъв? — прошепна тя. — Защо в него има толкова много болка и страдание? Защо хората не намират покой?

— Предполагам, че това е част от човешката същност — сви рамене Никълъс. Тя често изпадаше в състояние на дълбока меланхолия и тогава приличаше на старица, която поглежда назад от прага на смъртта и вижда единствено мъка и сълзи. — Иначе едва ли би имало място за религията… Хората имат нужда от борба. Без нея просто ще изсъхнат и умрат…

Коей потръпна и придърпа яката на палтото си. Никълъс би обвил ръка около раменете на всяка друга жена, но с Коей това беше просто изключено. Тя не обичаше да бъде докосвана. Дори фактът, че седяха близо един до друг, му се струваше сериозно постижение. Това не го тревожеше, вече беше получил своята порция порочна женска плът.

— Не виждам нищо утешително в бъдещето — прошепна тя.

— Защото нямаш професия? — вдигна глава Никълъс. — Това не е страшно. Скоро ще се омъжиш, ще родиш деца, ще си имаш свое семейство…

Тя потръпна, очите й проследиха сухите листа, подгонени от студения вятър.

— Мисля, че никога няма… — тръсна глава, в очите й проблесна отчаяна решителност: — Не изпитвам никакво удоволствие от общуването с мъже, ти си единственото изключение… С теб се чувствам добре, Никълъс… Аз… — млъкна, думите просто отказваха да излетят от устата й, дишането й стана накъсано. — Прегърни ме!

— Коей…

— Моля те!

Той се подчини. Очите й се затвориха, гърдите й бурно се повдигаха и отпускаха под палтото. После изпод клепачите й бавно се плъзнаха две бистри сълзи.

— Коей, какво има?

Клепачите й потрепнаха и се отвориха, очите й потънаха в неговите:

— О, Никълъс! Харесва ми, когато си до мен!

Близостта между двамата се установяваше трудно, дори мъчително. Той ясно помнеше мига, в който устните им за пръв път се докоснаха. Нощта беше ясна и безлунна, небето беше обсипано с ярки звезди. Бяха в покрайнините на Токио, далеч от дом и роднини, над полето се носеха призивните писъци на невидим бухал. Имаха чувството, че са самотни пътешественици, стъпили на брега на непознат континент.

Тялото и трепереше в прегръдката му, от устата й излитаха тихи, неразбираеми звуци. В следващия миг рязко го отблъсна, сякаш не можеше да понася топлината на младото му тяло. Дишаше тежко, като след маратонско бягане.