Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Младежът заболял малко след като навършил двадесет и една години. Докторите били безсилни да го спасят, макар че опитали всичко възможно, бащата бил покрусен. На погребението дошли всички свещеници от владенията на феодала, ароматичните пръчици горели с ярка светлина. Младата наложница влязла в храма и извършила ритуално самоубийство пред олтара на Буда, в пълно съответствие с религиозния ритуал…

В градинката се появиха три дъждосвиреца. Два от тях кацнаха сред напъпилите цветове на азалиите, перата им заблестяха. Третият си избра върха на най-високия камък и остана там.

Никълъс гледаше именно него.

Помълча малко, после от гърдите му се откърти тиха въздишка.

— От тази история разбирам, че чувството за дълг надхвърля рамките на семейството. Това е чувство за време и пространство, но най-вече чувство за самоопределение… — вдигна глава и погледна Тцунетомо право в очите: — Това ли е правилният отговор?

— Аз не съм будистки свещеник — усмихна се оябунът. — Не мога да кажа какво е правилно и какво погрешно… Просто исках да видя начина, по който тази малка приказка ще се докосне до духа ти…

През последвалите години Никълъс често си спомняше тази приказка. На Полковника и Чонг — своята майка, младежът дължеше изостреното си чувство за чест и дълг, но именно Тцунетомо му помогна да циментира това чувство завинаги в душата си.

През есента на 1971 година Никълъс, вече млад човек с оформен мироглед, влезе в къщата на Тцунетомо. Това вършеше два пъти седмично вече осем години подред. Този път обаче домакинът не беше сам в стаята с шест татами, която използваше за чайните си церемонии и личните дела. С него беше младо момиче, още почти дете. Никълъс с изненада научи, че тя наскоро е навършила пълнолетие.

Опитът му с жените беше бурен и катастрофален, в последно време рядко си позволяваше да излиза с момичета, предпочиташе самотата.

— Ето те и теб — вдигна глава Тцунетомо. — Искам да те запозная с Коей, дъщерята на мой стар приятел… — стана на крака и добави с извинителна усмивка на уста: — Ще те помоля да запариш чай за нашата гостенка. Съжалявам, че трябва да ви напусна за около час, но имам спешна работа… Надявам се да се забавлявате добре.

Коей трудно би могла да се нарече красива жена, особено ако човек разглежда чертите й поотделно. Устата й беше малка и безизразна, големите й очи гледаха хладно и отчуждено, чертите на лицето й бяха прекалено твърди и безкомпромисни. Кожата й беше бледа като на легендарната гейша от XIX век, която никога не излизала без чадър.

Коленичила върху татамито с ръце в скута, тя излъчваше някаква крехкост или — ако човек не е в благосклонно настроение — дълбока несигурност… Никълъс сериозно се запита дали не е инвалид.

Пое задълженията на домакина и се зае да запарва чай. Вършеше всичко в мълчание, според изискванията на ритуала.

Проговори едва когато се настани срещу гостенката с чаша в ръка, зае се да обяснява играта на светлината и сенките в градинката отвъд прозореца.

— Предполагам, че това е доста трудно за вас — промълви Коей, без да вдига поглед към него и без да показва, че слуша обясненията му.

— Какво искате да кажете?

— Че ви е трудно да останете насаме с непозната жена, като при това трябва и да я забавлявате…

— Ами…

— Особено след като Тцунетомо е човек, на когото не сте в състояние да откажете…

— Това е вярно — усмихна се Никълъс. — Но бих изпълнил молбата му дори и да не беше оябун на Шикей… — наведе глава и малко смутено добави: — А на вас ще отговоря, че не ми е трудно, нито пък се чувствам притеснен…

Тя продължаваше да стои с наведена глава. Говореше почти без да мърда устните си, прибраната й на тила коса отразяваше светлината от градината като странен фенер. Обладаваше онази пълна неподвижност, която Никълъс беше забелязвал само у опитни сенсеи, но в нея присъстваше и нов, напълно непознат елемент…

— Не искам да бъда в тежест на никого…

— Какво ви кара да мислите подобно нещо?

— Всичко — отвърна тя и остави чашата си на масичката. — Нито съм красива, нито чак толкова умна, че човек да иска да бъде в моята компания…

— Грешите — поклати глава Никълъс. — Тцунетомо очевидно ви обича и държи да бъде с вас.

Главата й се надигна, в очите й се появи леко смаяно изражение.

— Наистина ли мислите така?

— Разбира се. Самият факт, че ви е поканил в стаята за чай, го доказва. Тук не всеки може да получи достъп…