Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Коей? — прошепна в мрака той.

— Да, да — задъхано отвърна тя. — Целуни ме пак!

Изглеждаше силно привлечена от опустошенията на войната, превърнали голяма част от града в пустиня. Възстановяването вървеше с пълна сила, но в Токио все още можеха да се видят следите от тежките бомбардировки, цели квартали бяха напълно унищожени от напалм. По време на следобедните им разходки тя неизменно го водеше там, сякаш развалините бяха добре поддържани градини, разкриващи красотата си под лъчите на есенното слънце. На тези места се чувстваше по-уверена и по-сигурна в себе си, почти забравяше да се крие в предпазната си черупка. Именно по този начин показваше на Никълъс своята дълбока рана, причината за която продължаваше да бъде загадка за него.

Той, разбира се, вече беше убеден, че момичето е преживяло някаква дълбока душевна травма, доста по-различна от онези, които ни причиняват ежедневните неблагополучия. И тази травма положително беше на сексуална почва. Често усещаше как Коей буквално изгаря от сексуално желание, но душата й тръпне от ужас. Беше дълбоко раздвоена, приличаше на човек, който отчаяно се бори да възстанови душевното си равновесие.

— Ти си моят спасител — прошепна му една вечер тя. Лежаха прегърнати върху тънко одеяло, съвсем сами под звездите. В далечината се обаждаше бухал, призивните звуци подчертаваха още повече пълната им откъснатост от света. — Спаси ме!

От какво искаше да бъде спасена?

Най-ужасното беше, че Никълъс подозираше от какво. Не искаше да знае, но едновременно с това отчаяно се стремеше да го разбере. Защото най-силното му желание беше да прекрати болката и страданията й, отново да я превърне в уравновесен човек. Вярваше, че може да го стори, беше твърдо решен да го стори…

— Спаси ме!

Което означаваше „вземи ме“. Той знаеше това, тя знаеше, че той го знае… И двамата го искаха, това беше най-доброто нещо на света.

Протегна ръка и внимателно разкопча блузката й. Тялото й леко се изви нагоре, пръстите му достигнаха закопчалката на сутиена. Главата му се сведе, устата му се сключи над щръкналото зърно на оголената гърда. Тя изохка, пръстите й се заровиха в гъстата му коса. Той ясно чуваше ускорените удари на сърцето й, имаше чувството, че се потапя в разтопена лава. Изгаряше от желание да проникне в нея, да я стопли и защити. Да сложи край на дълбокото й страдание.

Устата му целуваше гърдите й, бели като мляко, ръцете му се заеха да свалят полата. След миг дрехата отлетя встрани заедно със слиповете, тялото му се намести върху нейното.

Коей изкрещя, избута го настрана и притисна колене до гърдите си.

— О, Господи! — проплака тя.

— Всичко е наред — прошепна зад гърба й Никълъс.

— Не, не! — разтърси глава тя. — Нищо не е наред, нищо! Седмици наред мечтаех затова, което сега се превръща в пепел! — раменете й започнаха да се тресат: — Не мога да ти обясня… Не зная какво ми става…

— Всичко е наред — нежно прошепна той и започна да я обръща към себе си. — Остави на мен, ще видиш как всичко ще се оправи…

— Не — поклати глава тя, ръката й го потърси в мрака и започна да го гали. — Не е наред…

— Коей, не е нужно да…

— Не, не, искам да го направя… — пръстите й го галеха с изключителна нежност. — Повярвай ми, Никълъс, аз също го искам… Но просто не мога… — Горещата семенна течност напълни шепата й, от устата и се откъсна тихо възклицание. — Да, о, да!

Нощта ги обвиваше в нежния си плащ, тишината се нарушаваше единствено от приглушените звуци на природата, имаха чувството, че са останали сами на света.

Никълъс събра кураж и здраво я притисна до гърдите си. Знаеше, че трябва да каже това, което измъчваше душата му.

— Няма да ми го кажеш сама, нали? — прошепна той. — Нека ти помогна…

— Не! — извика тя и сложи ръка на устните му. — Моля те!

Той решително отмести дланта й.

— Знаеш, че е за твое добро, Коей. Не го ли кажа аз, между нас завинаги ще остане черният облак, никога няма да бъдем това, което искаме да бъдем… Ще се изпълним с недоверие и омраза. Но аз не искам това и няма да го допусна!

Замълча за миг, чуваше единствено шепота на — вятъра и бурния ритъм на сърцата им. Тя най-сетне се беше предала, един Господ знае какво й беше струвало това.

— Била си изнасилена, нали? — тихо попита той и усети как тялото й подскочи, сякаш пронизано от тънка игла. — Преди колко време се случи това?

— Три години, пет месеца и шест дни — издекламира с глас на преподавател по скучна материя тя, очите й бяха насочени към звездите. Блиндираната врата най-сетне се беше открехнала.