Ерик Лустбадер: Двойникът на нинджата (Част I)

Токио

— Какво най-много си искала в живота си?

Майк Леонфорте погледна през масата високата елегантна жена, която бавно пушеше тънка черна пура. Гиай Къртц беше виетнамка, произхождаща от известна сайгонска фамилия. Омъжена, разбира се, но това също бе част от играта. Свободна тя не би изглеждала толкова желана. С жена като нея Майк мечтаеше да бъде още от пристигането си в Азия преди двадесет години. А дори и преди това, ако искаше да бъде честен пред себе си…

Забил поглед в овалното лице с високи скули, безупречната кожа в махагонов цвят и разкошните синкавочерни коси, той бавно си даде сметка, че това изящно създание (или нещо, което силно се доближаваше до него) беше смущавало съня му далеч преди дори да помисли за Азия. Нищо чудно, че пристигнал да воюва в Азия, той никога повече не се завърна у дома. Защото Виетнам стана истинският му дом.

— Кажи — настоя той с подобие на усмивка в ъгълчетата на устата си. — Кажи и то ще бъде твое…

Жената пушеше пурата си спокойно, синкав дим излиташе от полуотворените й устни. Ако Майк не познаваше толкова добре хората на Югоизточна Азия, положително не би обърнал внимание на металическия блясък на страха, проблясващ дълбоко в бездънните очи на тази красавица.

— Знаеш какво искам — отвърна най-сетне тя.

— Всичко друго, но не и това — поклати глава Майк. Намираха се в последното сепаре на „Пул Марин“ — шикозен френски ресторант в скъпия квартал Ропонги, финансиран изцяло от Майк. Той беше само малка част от процъфтяващия му бизнес в Азия — както законен, така и незаконен. Едно от деловите начинания, което беше запазил в тайна от покойния си партньор Рок…

— Искам теб !

По-скоро аз искам да е така , помисли си Майк. Да се чувстваш така…

— Но ти ме имаш — каза на глас той и разпери ръце. — Ето, виждаш ли?

В другия край на залата бе издигнат малък подиум. Тънка като тръстика виетнамка пееше баладите на Жан Брел, натежали от меланхолия и безнадеждна мъка. В устата й тъгата на Врел звучеше като стенание на ранен по време на бой. Това несъмнено създаваше особено настроение в залата с майсторски монтирано скрито осветление.

— Знаеш какво имам предвид — поклати глава Гиай. — Искам винаги да сме заедно…

Акомпанимент на певицата правеха китарист и млад мъж зад пулта на електронен синтезатор, който на моменти звучеше внушително като орган. В главата на Майк нахлуха спомени за Жана Д’Арк — любимата историческа личност на баща му. Апокрифни или не, неговите разкази останаха завинаги в съзнанието на младия Майк, тъй като до голяма степен изразяваха мирогледа му: за Джони Леонфорте религията представляваше дълга кохорта от рицари светци, борещи се за свята кауза.

— Тогава зарязвам всичко и тръгвам с теб — погледна го в очите Гиай и дръпна от пурата си. — Ето това искам!

Майк дълго гледа красивите тъмни очи срещу себе си.

— Добре — кимна най-сетне той.

Сочните устни се усмихнаха, пропускайки по-голямо количество синкав дим.

Този ресторант пресъздаваше едно към едно луксозните заведения на Токио — ярък пример за промяната и новото благоденствие на Сайгон. Стените бяха покрити със златисти тапети, подът от червен мрамор отразяваше тъмносиньото сияние на куполовидния таван. По масите горяха свещи и това засилваше чувството на посетителите, че се намират в храм. На една от стените беше окачена огромна виетнамска маска, яркочервеният лак странно проблясваше под синкавата светлина на прожекторите. Безупречно облечените келнери бяха под разпореждането на Хонико — блестяща блондинка с гол гръб и дълга до глезените пола от естествена коприна, която владееше до съвършенство както френски, така и японски. Разбира се, говореше и виетнамски, авторитетът й сред персонала беше абсолютен. В този час на нощта тя обикновено посрещаше клиентите си край вратата, впечатляваше ги с искрената си любезност, а после ги повеждаше към предварително запазените маси, върху които топло проблясваха свещите. Но днес се беше оттеглила зад бронзовия барплот и гледаше певицата с присвити очи.