Ерик Лустбадер: Двойникът на нинджата (Част I)

На практика нямаше какво друго да прави, тъй като, освен двойката в далечния ъгъл, заведението беше празно. Зад гърба й се намираше вратата за залата на втория етаж — заключена и с дръпнати завеси. Отвъд широките панорамни стъкла на терасата блестяха хилядите разноцветни светлини на Ропонги.

Край масата изникна келнер с вглъбено като на доктор лице. Майк го изчака да сервира пържените рибки и огромните тигрови скариди с пикантен сос, после грабна вилицата. Гиай продължаваше да пуши.

— Питам се дали наистина мислиш това, което казваш — промълви тя.

Той започна да се храни с апетита на човек, който дълго е бил лишен от добра храна. Гиай безмълвно го наблюдаваше, дългите й нокти, лакирани в цвета на тапетите, тихо пощракваха. Като бръмбари, които се блъскат в стъкло…

— Не си ли гладна? — попита с пълна уста Майк. От тона му личеше, че пет пари не дава за апетита й. — Лично аз умирам от глад!

— Познавам добре апетитите ти — кимна тя, наблюдавайки го невинно като ангел. Или може би като дявол… Срещу нея седеше мъж с грубо, обветрено лице, върху което доминираше издължен римски нос. В сивите му очи проблясваха странни оранжеви точици и това му придаваше свирепо изражение. Прошарената коса беше дълга, край скулите тъмнееше добре поддържана къса брада. Лице на човек, който е роден да заповядва. Лице на човек с радикални възгледи и мрачни тайни, с непоклатим мироглед…

— Къде е? — тихо попита тя. — Искам да ми го покажеш…

Той очевидно знаеше за какво става въпрос.

— Откъде знаеш, че е у мен?

Главата на едра скарида изчезна между здравите му зъби.

— Познавам те — усмихна се тя и извади нова пура.

Той се протегна и я издърпа от пръстите й. Тя стреснато го погледна, раменете й едва забележимо потръпнаха. После въздъхна и покорно хвана вилицата. Хранеше се без апетит, механично. Жалко, въздъхна в себе си Майк. Дори за миг не мога да зърна прекрасните й зъби, равни и бели като бисери.

Страшно много му се искаше да ги види. Ръката му се появи над масата, стиснала дръжката на остър нож с пружина. Светлината на свещите заигра по дългото острие.

Гиай замръзна с вилица в ръка, ноздрите, й се разшириха като на хищник, усетил близостта на плячката си.

— Това ли е? — ненужно попита тя. Знаеше, че е точно това. Странно, много странно оръжие. Бронзова ръкохватка във формата на лотос предпазваше юмрука, от долната част стърчеше вертикална, извита като дъга стоманена шина, която се сливаше с дръжката. Двуострата повърхностна дългото острие зловещо проблясваше между пръстите му.

— Почистен е безупречно — промърмори Майк и острието леко помръдна. — Потопих го в бутилка „Лато Талбо“, реколта 1970-а, любимото му вино… Добре съм направил, нали?

По тялото й пробяга тръпка, раменете й леко помръднаха. Но на лицето й нямаше отвращение. Напротив — очите й възбудено проблеснаха, устните се разтвориха още малко.

— Да — тихо отвърна тя, макар въпросът му да й беше непонятен. — Снощи отворихме една бутилка от това вино. Той отпразнува петата ни годишнина, като пое първата глътка направо от пъпа ми. Лежах на килима и правех огромни усилия да не повърна. Вкопчих пръсти в косите му. Той мислеше, че това е изблик на страст… Но през цялото време си мислех за… — очите й най-накрая напуснаха блестящото острие и се спряха върху лицето на Майк. В тях проблесна онази шокираща интимност, която може да се види само по време на секс. — Мислех си, че мачкам не косите, а сърцето му!

— Беше гадно копеле — кимна Майк. — Опита се да ме прекара в оная сделка с „Транс нет“… Мислеше, че може да се скрие зад всичките си адвокати и бодигардове. Но не знаеше простата истина, че те или са ми задължени, или просто изпитват ужас от мен… Предадоха го без колебание, бих казал — дори с удоволствие и злорадство… — раменете му леко се повдигнаха. — Но така е в Сайгон, работа се върши с връзки и пари. Нямаш ли ги — загубен си… — Юмрукът му светкавично се извъртя, ножът тресна върху плота на масата. Никой от персонала не извърна глава. — За да получиш това, което искаш, трябва да пролееш малко кръв… Нали така, Гиай? Това е Азия. Животът струва по-малко от кило ориз, така сте закърмени…

Очите на Гиай не се отделяха от блестящата кама, сякаш беше готова за скок пепелянка. От изражението й не можеше да се разбере дали мрази, или боготвори смъртоносното оръжие. Страните й поруменяха, над горната й устна се появиха ситни капчици пот.

— Уби го със собствените си ръце, нали?