Ерик Лустбадер: Двойникът на нинджата (Част I)

Малко след това Никълъс скочи от камиона. Направи го точно когато бяха на моста над дълбока стотици метри пропаст, в дъното на която се пенеше пълноводен планински поток. Естествено, той не можеше да знае, че Майк е блиндирал кабината с дебел слой олово, нито пък, че са извън обсега на ядрената експлозия, която унищожава всичко в периметър от няколко градски квартала. Плаващият град бе изпепелен, но Майк остана невредим. Надяваше се, че и Никълъс е успял да се спаси. Защото бяха квит: Майк му помогна да се измъкне от бамбуковата клетка на Рок, Никълъс на свой ред го спаси от ядрения заряд, изстрелян от лудия му съдружник.

Срещата им се отложи за неопределено време в бъдещето. Но Майк си даваше сметка, че всичките му действия от онзи момент нататък се подчиняваха единствено на очакването на този ден. Това го накара да се появи в Токио; това, грубо казано, беше и причината да бъде с Гиай Къртц в този момент.

— Извинявай — промърмори той и стана от масата. Обърна се малко преди да хлътне в тоалетната. Гиай се беше заела с тигровите скариди, изящните й пръсти действаха по-добре от пръчици за хранене. Изчака я да отвори поредната черупка с дългите си, безупречно поддържани нокти, после прекоси къс коридор и хлътна в тоалетната. Облекчи се, провери всички кабинки и едва тогава извади мобифона си.

— Време е — късо продума той, когато се върна на масата.

— Не искаш ли десерт? — огромните очи, които го плениха преди петнадесет месеца на някакъв прием в Сайгон, внимателно се взряха в лицето му. Тези приеми са голяма скука, особено ако не познаваш подходящите хора. Но Майк ги знаеше всичките. Информация за нея получи от японския консул, очите му вече я отделяха от тълпата. Мъжът й се оказа червендалест и русоляв арийски бизнесмен от Кьолн. Арогантен и едновременно с това ограничен, той беше от онези противни европейци, които си въобразяват, че знаят всичко за Азия. Интересуваше го бизнесът и нищо друго. Майк остана с впечатлението, че и окото му нямаше да мигне, ако начука жена му направо там, върху персийския килим под краката му. Всъщност го направи почти там. В тоалетната стаичка с кристален полилей, чиито висулки тихо звъннаха при влизането й…

— По-късно — промърмори в отговор на въпроса й той. Стана, подаде й ръка и махна за сбогом на Хонико, момичето с дългата копринена пола. Същото би сторил и с певицата, но тя се беше скрила в гримьорната.

— Къде отиваме?

— У дома, в Хоан Кием.

— В моята вила? — спря се Гиай. — Но аз цял ден не съм стъпвала там!

Той знаеше какво иска да каже.

— Не се безпокой — побутна я към изхода Майк. — Той вече не е там… — На лицето му се появи усмивка. — И кръвта отдавна е почистена.

— Къде е тогава?

— Няма смисъл да ти обяснявам, защото не е приятно — отвърна той.

След миг вече бяха на тротоара, потънали в шумната тълпа от туристи, изпълнила Ропонги. Сред тях преобладаваха скинари и хипита, от които направо му се повдигаше. Бръснати татуирани глави, изподупчени ръце, метални халки в носове, езици, клепачи… Истински кошмар! Отпадъците на човешкия род. „Работните добичета трудно понасят удоволствието да си почиват“, казваше Фридрих Ницше. Може би затова толкова много се възхищавам на японците, рече си Майк. Но я ги виж тези — безформени, гротескни фигури, които се лутат в мрака на нощта…

Измитите от дъжда улици излъчваха особената хормонална жизненост на безгрижната младост. По тротоарите бавно се влачеха тълпи хора, пред светофарите наставаше задръстване. Въздухът тежеше от дизелови изпарения, придаващи особено сияние на неоновите реклами. Витрините показваха последните вдъхновения на модни дизайнери, голяма част от тях сякаш изобщо не бяха предназначени за човешкото тяло…

Спряха едно свободно такси, което бавно пълзеше по платното. Вилата на Гиай се намираше в Асакуза — квартала на храмовете. Името Хоан Кием — „Извита сабя“, й отиваше, самата постройка беше от бетон и дърво, обединени от идеите на опитен архитект, и доста по-просторна от обикновените къщи в Токио. Нощем стаите се осветяваха от бронзови лампиони, а през деня — от слънцето, което проникваше през жалузите на прозорците. От тях се разкриваше великолепна гледка към футуристичните форми на небостъргача „Златен пламък“, построен от известния архитект Филип Старк.

Гиай се поколеба с ключ в ръка.

— Казах ти, че го няма — изръмжа Майк и пристъпи напред. Помъкна я след себе си в антрето, затръшна с крак входната врата. — Ела, ще ти покажа къде стана всичко…