Ерик Лустбадер: Двойникът на нинджата (Част I)

— Не! — изпищя тя и почти успя да се освободи от желязната му хватка.

Той се изправи в средата на доскорошното владение на Родни Къртц, на лицето му се появи лукава усмивка.

— Нали ти поиска всичко това? — ръцете му описаха широк полукръг.

— Мръсник! — мрачно отвърна Гиай.

Майк пристъпи към барчето, покрито с огледала. Свали от рафта две тумбести чаши и щедро ги напълни с коняк „Наполеон“. Подаде й едната, чукна своята в нея и поклати глава:

— Не аз съм мръсникът, скъпа… Нима забрави, че тази роля играеше твоят съпруг Родни? — Отпи една глътка и замислено я погледна. Обичаше да я вижда в това състояние — нервна и малко несигурна. Състояние, което предизвикваше у повечето хора дори само с присъствието си.

— Господи! — въздъхна Гиай. — Обаждах ти се след толкова много нощи, в които той се гавреше с мен, биеше ме, изнасилваше ме!…

— И се връщаше за още — отбеляза той.

— Винаги съжаляваше. Плачеше и се молеше като разкаяно дете…

Майк скри отвращението си зад непроницаема маска, мислите му се насочиха към това, което предстоеше.

— А ти понасяше всичко…

— Не всичко! — тръсна глава тя и опразни чашата си на две големи, конвулсивни глътки. Очите й овлажняха. — Вече не! Радвам се, че е мъртъв!

— Тъй, тъй — промърмори Майк, отпи глътка коняк и го задържа в устата си. — Да сме живи и здрави, ние двамата с теб… — „Едно нещо не може да му се отрече на онзи гадняр Родни, помисли си той. Умееше да се наслаждава на живота…“ Остави чашата на масата и тръсна глава: — А сега в леглото!

Взе я в прегръдките си и усети как тялото й се сгорещява. Твърдо вярваше, че е един от онези избрани мъже, които, по думите на Ницше, са „родени да побеждават и съблазняват“. Отлично разбираше какво иска да каже с това неговият идол — мъж, когото съдбата е дарила със способността да контролира живота си, да го предизвиква и побеждава… Като Наполеон — един от любимците на Ницше.

Тялото й имаше вкус на горена захар. Той свали дрехите й и вдъхна сладкия аромат. Както обикновено, тя не носеше бельо. Гърдите й легнаха в дланите му, в гърлото й заклокочи възбудено стенание. Ръцете му се плъзнаха надолу и я повдигнаха за задните части, краката й се увиха около кръста му. Никой от двамата нямаше търпение за леглото. Деликатните пръсти, които допреди час сръчно белеха гигантските скариди, сега разкопчаха колана и изтикаха панталона му надолу. Пое го докрай в пламналата си женственост, очите й широко се разтвориха. После тазът й се раздвижи и влудяващо чувственият танц започна.

„Quidquid luce fruit, tenebris agit“, помисли Майк, докато зъбите му потъваха в свежата плът. „Онова, което започва на светло, продължава и в мрака.“ Една от любимите поговорки на Ницше, която харесваше и той. Просто защото отговаряше на всичко, което се случваше в живота му.

Притисна я грубо в стената. Точно тук , където беше нанесъл първия удар с камата. Арогантността беше напуснала лицето на Къртц, отстъпвайки място на недоверието и страха. О, колко беше приятно! Той — истинският супермен на Ницше, принуждава надменния ариец да падне на колене!

Започна да се задъхва. Не защото се умори, а заради образите, които се блъскаха в главата му. Гиай близна ухото му и се притисна в него. Тялото му работеше като могъща машина, умът му запя. Разбира се, че Къртц се е измъчвал, нали затова е биел жена си? „Стигаме до заключението, че безброй обгорели тела лежат в близост до слънцето, но не можем да ги видим“, пишеше Ницше. Едно от тях е принадлежало на Къртц. Женейки се за Гиай, той явно е пристъпил чертата. Арийският му дух не е успял да приеме разочарованието от смесената кръв, от безразборното прекрояване на расите. Но не е бил в състояние да я напусне. Затова е започнал да я бие и измъчва, наказвайки я за собствения си грях.

Гиай беше на ръба на оргазма. От устата й излитаха разпокъсани стенания, очите й се въртяха, тазът й полудя. Мускулите на бедрата й конвулсивно потръпваха. Той затвори очи и се остави да бъде отнесен от този шеметен ураган. Тя галеше потния му врат, от устата й продължаваха да излитат сподавени стенания.

Майк беше твърдо убеден, че моралът не е нищо друго, освен свян, наметнат с мантията на философските разсъждения. Това го нямаше в „Отвъд доброто и злото“, беше го научил от собствения си опит по време на Виетнамската война. Именно този опит караше думите на Ницше да кънтят в главата му по-силно от всякога. И мен ме разбират погрешно, като всички мъже победители , мислеше той. Какво е моралът, освен изкуствена преграда срещу страстта, жалък опит да бъде кастрирана опасността, с която човек живее постоянно?