Ерик Лустбадер: Нинджа (Част II)

— Не, не! — засмя се тя. — Стига вече!

После се втурна към него, вместо да бяга както обикновено, хвърли се напред през пясъчната дюна, хвана го за глезените и рязко го дръпна.

Просната върху него, тя отново се засмя, а Никълъс изплю пясъка от устата си и се обърна по гръб.

— Много смешно! — промърмори той.

Тя се хвърли отгоре му и двамата се търкулнаха по влажния пясък. Хладният морски ветрец рошеше косите им, лампата пред къщата хвърляше спокойна, леко разсеяна от изпаренията светлина.

Лицето й беше на сантиметри от неговото, очите й бяха широко разтворени. Толкова широко, че той ясно виждаше червеникавите точици в тях, проблясващи на светлината. Дългата й коса беше като мост между телата им. Деликатните й пръсти бяха върху бузите му, докосването им беше леко и твърдо като докосване на опитен скулптор.

— Не искам да си тъжен, Никълъс — меко продума тя.

Той леко я целуна вместо отговор.

— Тук съм.

— Зная. За мен това означава страшно много — вече сериозно промълви тя, изоставила игривото поведение. — Имах много време да размишлявам… за всичко…

— В леглото?

— Не, във водата — тръсна глава тя, после горчиво се усмихна: — Пред очите ми не премина лентата на собствения ми живот, както можеше да се очаква… В един момент си мислех, че вече никога няма да изплувам, но в съзнанието ми беше само ти… Нищо особено… Просто се запитах какво ли ще е никога вече да не те видя… — Очите й бяха толкова близо до лицето му, че изглеждаха някак разфокусирани. Въпреки близкото разстояние той едва долавяше шепота на устните й: — Страх ме е — преглътна с мъка тя. — Страх ме е от това, което ти говоря! Едно е да осъзнаваш чувствата си, но съвсем друго да ги кажеш гласно… — Очите й не се отделяха от лицето му. — Обичам те! Когато съм с теб, не мога да мисля за нищо друго! Иначе обичам да ходя на разни места, да се срещам с хора… Но всичко това изчезва, когато съм с теб! Зная, че звучи детински и сантиментално, но…

— Сантиментално — да — засмя се той, — но не и детински. Но какво толкова страшно има в това да си сантиментален? Аз също съм такъв, макар че по света останала малко хора като нас…

Ясните й очи изпитателно пробягваха по лицето му.

— Ти обичаш ли ме, Ник? Отговори ми честно, не се страхувай, че ще ме нараниш. Просто искам да зная истината…

Той объркано замълча. В съзнанието му се блъскаха приятни и болезнени спомени, знаеше, че Юкио все още не е забравена. Имаше чувството, че е пъстърва, която се бори с всички сили с течението на бурен поток, нагоре, към извора… Но аз не съм риба, защо правя това? Срещу какво се боря, дявол да го вземе? Защо то е толкова важно?

Усещаше, че отговорите на тези въпроси се крият дълбоко в съзнанието му, стига да можеше да ги изрови оттам. Продължаваше да го боли от ритника на Кроукър в ресторанта, едновременно с това се ядосваше, че обръща толкова внимание на подобни неща. Ами ако Кроукър се окаже прав? Колко дълбоко е засегнат от смъртта на Тери и Айлин? Разбира се, че е засегнат, не е машина! Но сълзи липсваха, подобно на майка си, той скърбеше по по-друг начин… Контролираше се твърде строго, за да позволи да проличат емоциите му. Същевременно този железен контрол потискаше част от дълбоката му същност и заплашваше да го унищожи. Без да е наясно със себе си, той не е в състояние да контролира никаква ситуация, не може да бъде господар на нищо — нито на светлината, нито на мрака. Тази мисъл го накара да подскочи, сякаш някой го беше сръгал в ребрата. В дъното на съзнанието му се появи една смътна идея и заплющя като знаме на вятъра…

— За какво мислиш?

Очите му се фокусираха и той отново видя лицето й — бледо и загрижено.

— Не трябва да правиш жертви — промълви той. — Нито за мен, нито за когото и да било! Това е опасно!

— Вече не правя никакви жертви! Край! И на теб нищо няма да дам, преди да съм абсолютно сигурна, че го искам! — Очите й блестяха в мрака като малки, но мощни прожектори. — Толкова ли е ужасно, че ти ме задоволяваш? Че съм доволна от този факт? Не се ли бунтува част от теб срещу създалото се положение?

— Господи! — изправи се стреснато той. — Защо казваш всичко това?

— Може би защото е истина? — опита се да надникне в очите му тя. — Не зная. Зная единствено как твоето тяло реагира на моето. Това е общуване на най-примитивно ниво, съществувало милиони години, преди да е имало книги, филми и пиеси на тази тема! Искам да зная защо го отхвърляш предварително. Нима не вярваш на сигналите на тялото си? То знае по-добре от мозъка ти кое е добро за теб… — Засмя се и добави: — Невероятно! Цял живот работиш с тялото си и все още не му се доверяваш!