Ерик Лустбадер: Нинджа (Част II)

А Ма се изправи и безшумно се приближи до прозореца. Надвеси се над перваза и погледна надолу към тясната шумна уличка. Лесно би могла да се премести където си поиска в Манхатън, през последните няколко години беше получавала десетки изгодни оферти, но винаги ги отхвърляше. Струваше й се, че трябва да върти своя бизнес в сърцето на китайския квартал и никъде другаде. Районът беше тъмен и доста западнал, но в него имаше атмосфера, която напомняше на А Ма за дома. Това й беше напълно достатъчно. Макар отдавна да беше милионерка, тя не се чувстваше удобно в кулите от стъкло и стомана на централен Манхатън, като например тази на „Крайслер“, която я беше смаяла с огромните си размери преди много години, веднага след пристигането й в Америка.

Тук ми е добре, дори много добре, помисли си тя, отправила поглед към полутъмната уличка, над която се носеше приятната миризма на току-що уловена риба, викаха търговци, мангалите с типично китайски деликатеси апетитно димяха.

Отново въздъхна. Съветът за планиране на китайския квартал едва ли ще бъде много доволен, ако научи какъв е истинският й бизнес, но полицията положително е щастлива от хилядарката, която получаваше всеки месец. Тя имаше грижата лично да върши тази работа, неизменно поднасяше по чаша чай на своите униформени гости и те си отиваха доволни от нейния такт и умение.

През целия си живот не можеше да забрави родната къща във Фучоу, странното беше, че с годините все по-често си мислеше за нея. Животът в китайския квартал й даваше илюзията, че се намира у дома. Същевременно и през ум не й минаваше да се завърне обратно в Китай. Не хранеше никакви симпатии към китайските комунисти и дори сега, когато вече беше съвсем лесно да посети родината си, тя все не намираше сили да го стори. Не! Всичко, което би могла да поиска във Фучоу, го имаше тук, в китайския квартал на Ню Йорк.

Червените и сини неонови реклами на ресторантчетата зад ъгъла превръщаха мрака в прорязан от светлини и сенки полупрозрачен въздух. Принадлежаха на японци, разбира се. А японците тя се беше научила да мрази още преди комунистите. Нахлуваха по крайбрежието — арогантни и пълни с пари бизнесмени, търсещи разнообразие и преситени от нощния живот на Шанхай. Колко различни са от китайците, мислеше си А Ма. Разбира се, те не притежават нашата хилядолетна история и култура, няма от какво да се поучат. Японците са сравнително нова нация. Когато ние сме били управлявани от могъщи династии и вече сме знаели как да използваме барута, техните острови са били обитавани от варварските племена айну — неуки и тъпи диваци. Не е чудно, че съвременните японци са толкова войнствени, след като са произлезли от такива племена.

Тя обърна гръб на прозореца и каза:

— Искам да го видя веднага, Пени. Не трябва да допускаме грешка.

Пени кимна, остави настрана блока и четчицата и се изправи.

— Пени…

Момичето се спря с ръка върху бравата.

— Да, майко?

— Не е тукашен, нали?

— Не, майко. От другия край на града.

— Добре — кимна А Ма. — Не искам… Не искам да си имам работа със съседи.

През краткото време, в което остана сама, А Ма се замисли за Пени. Издигайки това момиче, тя беше постъпила мъдро. Беше умна и сръчна. Макар че никога не би го признала на глас, А Ма често се опираше на нейните преценки. Именно това я тревожеше в момента — Пени очевидно не одобряваше япончето.

Пени беше името, което А Ма лично й даде при постъпването на работа. Тя кръщаваше всичките си момичета и имената им оставаха за цял живот. Така беше удобно и лесно, в този бизнес не са необходими други подробности. Освен това й доставяше огромно удоволствие да ги нарича „деца“, а в отговор да чува почтителното им „майко“ — дума, която не се използва току-така в родния й край.

Неизбежно ще настъпи момент, в който ще трябва да предаде бизнеса в нови, по-млади и по-силни ръце, мислеше си тя. И когато този момент дойде, тя искаше да бъде сигурна, че наследникът й: ще бъде безупречен.

Пени се завърна, водейки със себе си едно момче на около единадесет години. Спря се на крачка от прага с ръце върху раменете му. Момчето стоеше напълно неподвижно, в очите му нямаше никакво любопитство. През открехнатата врата до ушите на А Ма долиташе шумът от напрегнатата подготовка. Според предварителния план тази вечер гостите щяха да са малко — един-двама души. Това също влизаше в огромната сума, която плащаха японците.

Внимателно огледа момчето. Кожата му беше чиста и гладка, скулите и очите му издаваха леко монголоиден тип. Ирисите му бяха черни като бучки въглища, устата му беше широка и чувствена.