Ерик Лустбадер: Нинджа (Част II)

— Ти не знаеш нищо за тези неща — късо отвърна той.

— Така ли? — седна на пясъка тя. — Ами разкажи ми тогава. Обясни ми го с прости думи, за да го схване бедният ми женски мозък!

— Не се дръж като дете!

— Не аз се държа като дете, Ник. Чуй се какви ги говориш — умираш от ужас при мисълта, че можеш да разкриеш част от същността си пред друг човек!

— Никога ли не ти е минавало през главата, че за това може би имам основателни причини?

— О, да. Именно затова те питам…

— Вероятно не те засяга.

— Прекрасно! — възпламени се тя. — Вече ясно виждам колко далеч съм отишла в превземането на твоето съзнание.

— Никъде не си отишла, Джъстин. Аз не съм твое притежание.

— Ето какво получавам в замяна на своята откровеност!

— Искаш откровеност? — изведнъж попита той, чувствайки, че не го е грижа за реакциите й. — Днес в града се срещнах с баща ти.

Главата й рязко се повдигна и тя го погледна с медове рие.

— С баща ми ли? Но как?

— Посрещна ме с разкошната си лимузина на гарата. Бях третиран като особено важен гост.

— Не искам да слушам повече! — скочи на крака тя. В съзнанието й нахлуха спомените от Сан Франциско, в душата й заклокочи ярост, примесена с безсилие. Винаги беше безсилна пред него, винаги!

— Мисля, че трябва да слушам! — жестоко отвърна той. Частица от съзнанието му изпитваше наслада от болката, която й причиняваше.

— Не! — извика тя и запуши с длани ушите си, миг по-късно се затича безцелно по брега, само и само да е по-далеч от него.

Той се изправи и я последва по хладния пясък.

— Искаше да знае всичко за нас двамата! — извика, изравнявайки крачка с нея. — За теб вече знае всичко — онова, което си направила, дори онова, което още не си!

— Да върви по дяволите! — викна тя, подхлъзна се на върха на малка дюна, в следващия миг вече беше на крака и се нахвърли срещу него като вихрушка: — И двамата сте мръсници! Той, защото го прави, а ти — защото ми го казваш! — Очите й бяха огромни пламтящи езера, лицето й беше бяло като вар. — А ти самият си гадно копеле!

Той я отблъсна от себе си:

— Баща ти се страхуваше да не съм като онзи Крис!

— Млъкни! Млъкни, долен мръсник!

Но той продължи, да преследва:

— Предложи ми служба и най-веселото, е, че аз приех! В момента съм негов служител!

— Как можа? — проплака тя. — Как можа да ми погодиш такъв мръсен номер! — Нямаше предвид службата. — Господи, Господи! — Закри лице с ръцете си и с препъване изчезна в къщата.

Никълъс рухна на колене върху влажния пясък и от очите му потекоха сълзи.

— Той скоро ще е тук — каза А Ма. — Готово ли е всичко?

— Да, майко — отвърна Пени от мястото си в краката й. — Уилоу току-що се прибра с последното… пакетче.

Безупречно бялото лице на Пени се надвеси над облечения в кожа блок за рисуване и тя продължи да изписва китайски йероглифи в стройни вертикални редици. От време на време топеше тънката си четчица в шишенце черен туш, движенията й бяха точни и уверени.

Тя прецени мълчанието на господарката си, после се реши:

— Мислиш ли, че трябва да пускаме тук този мъж?

Очите й останаха сведени към блокчето, сърцето й се сви в очакване на гневното избухване на А Ма.

Но А Ма не направи нищо подобно, само въздъхна. Пени бе права, разбира се. Само допреди няколко дни тя не би допуснала да добави: времената се промениха за всички тях, а човек трябва да се приспособява по най-добрия начин. Когато проговори, гласът й не издаде нищо този вътрешен диалог:

— Пени, скъпа моя, знаеш отлично, че тук става въпрос за големи пари. Не трябва да плащаме дан на предразсъдъци.

Пени едва ли подозираше колко неискрени са тези думи. А Ма вече наближаваше седемдесетте, беше родом от областта Фуцзян на китайското крайбрежие, разположена на равно разстояние между Хонконг и Шанхай. В семейството бяха петнадесет деца, но тя винаги се беше чувствала по-различна от братята и сестрите си, може би поради самото си име. Според една стара легенда момиче с нейното име тръгнало на далечен път. Много джонки в пристанището били в нейната посока, но само една се съгласила да я вземе. Когато излезли в открито море, ги връхлетял страшен тайфун, всички джонки потънали, само тази, в която била А Ма, се спасила благодарение на нейните чудотворни познания за ветрове и течения. В нейна чест е издигнат храм. А Ма знаеше, че той се намира край базата Бара Хил на остров Макао.

Размърда се и столът й проскърца. Нежна коприна докосна ръката й, през отворения прозорец нахлуваше шумът на Дойърс стрийт. На ъгъла имаше рибен пазар, който работеше до късно. По това време на годината вадеха чудесни сепии. До слуха й достигнаха възбудени викове, навън се караха на кантонски диалект и тя неодобрително се намръщи. Тук горе, в просторните апартаменти, които заемаха изцяло третия етаж на сградата, се говореше само на мандарински. Така беше в родния дом на А Ма преди години, така беше и сега.