Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Някога ме търсеха — каза Канзацу. — После ме победиха, а накрая ме забравиха. — Беше седнал с подвити крака на пода. Къщата под Черния жандарм беше изцяло от камък, с едно-единствено помещение. — Това е моят отговор на въпроса ти защо съм тук, в Ходака. А сега ми кажи защо ти си тук, Никълъс?

— Първо искам да зная дали съм мъртъв — отвърна Никълъс. — В отвъдното ли съм?

— Вярваш ли в отвъдното, Никълъс? — наклони глава Канзацу.

— Да, мисля че вярвам.

— Значи си там — каза старият сенсей. — След известно време сам ще определиш какво си имал предвид.

— Но мъртъв ли съм? Замръзнах ли в подножието на Черния жандарм?

— Този въпрос не е от значение — сурово отвърна Канзацу. — Вече ти казах, че ти си този, който ще определи състоянието си. Живот или смърт? — Сенсеят сви рамене: — Аз отдавна не правя разлика между тези две състояния.

— Но можеш да ми кажеш дали съм още жив, нали? Или всичко това е някакво видение?

— Когато проумееш безсмислието на тези въпроси, ще имаш и отговорите, Никълъс.

Сърцето на Никълъс бавно успокояваше бесния си ритъм. Вече не беше вцепенен от студ, но тялото го болеше ужасно. Докосна белега от операцията на главата си и го усети както винаги. Сигурно съм жив, реши накрая той. Но подобни заключения му се струваха странни на това място.

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш — каза той.

— Защо трябва да съм изненадан? Ти си идвал тук много пъти.

— Какво? — учудено го погледна Никълъс. — Не съм те виждал от зимата на 1963 година, а в тази къща стъпвам за пръв път.

Канзацу погледна в чинията пред него и поклати глава:

— По-добре се нахрани. Скоро ще се нуждаеш от всичките си сили.

— Зная — кимна Никълъс. — Ако правилно си спомням, спускането от Ходака е не по-малко изтощително от изкачването.

— Нямах предвид физическите усилия — отвърна Канзацу.

Очите на Никълъс бавно напуснаха загадъчното му лице и се сведоха към храната в чинията. Започна да яде. После заспа. И отново сънува заплашителната грамада на Черния жандарм…

Беше толкова потискащ сън, че след като се събуди, той го сподели с Канзацу.

Сенсеят дълго време мълча. После потръпна и каза тихо, с някакъв нереален, идващ сякаш от сънищата на Никълъс глас:

— Защо това видение те смущава толкова много?

— Не ми е съвсем ясно — призна Никълъс. — Може би има нещо общо с изумрудите, които наследих от дядо си.

— Така ли? — вдигна вежди Канзацу. — Разкажи ми за тях.

И Никълъс започна. Описа му кутията с петнайсетте изумруда, изричното предупреждение на Чонг, своята майка, да върши с тях каквото иска, но никога да не допуска в кутията да останат по-малко от девет камъка.

— Тя каза ли какво ще се случи, ако камъните останат по-малко от девет? — попита Канзацу.

— Не — поклати глава Никълъс. — Знаеш ли нещо за тези изумруди?

— Май съм чувал за тях, но изобщо не предполагах, че ги притежаваш ти.

— Обладават голяма сила.

— Да. Огромна.

— Но по какъв начин са я придобили? — попита Никълъс.

— Чрез Тао-тао — отвърна Канзацу.

— Какво общо имам аз с Тао-тао?

Канзацу не обърна внимание на въпроса му и поклати глава:

— Онзи „дорокусай“ иска да ги вземе — промълви той. — Къде се намират?

— На сигурно място — отвърна Никълъс.

— В себе си ли ги носиш?

— Не. Едва ли бих ги опазил. Нали вече съм широ нинджа.

Канзацу кимна, помълча известно време, после промълви:

— От доста време си тук, предполагам, че вече си достатъчно отпочинал, за да започнем. — Беше облечен в черно памучно „ги“ — обичайния екип за упражнение в бойни изкуства. — Преди много години, когато те изпратих в Кумамото, ти беше убеден, че трябва да се изправиш единствено срещу братовчед си Сайго… Вероятно и до днес си убеден в това. Беше млад и надарен. И точно заради таланта си ти не беше в състояние да разбереш изцяло своята сила. Разбира се, често сме разговаряли по този въпрос.

— Защо постоянно повтаряш, че това се е случвало често? — попита Никълъс. — Случва се сега, при това за първи път.

— Времето е като океана — отбеляза Канзацу. — Има вълни и течения, приливи и отливи. И в един момент те създават особен водовъртеж, събитията се повтарят и възпроизвеждат, след което бавно се насочват към скалистите брегове…