Ерик Лустбадер: Белият нинджа (Част II)

Но за Сенжин забранени неща не съществуваха. Беше надраснал всички илюзорни ограничения още в мига, в който проумя педантичната философия на своите учители и започна да изгражда своя собствена философия, да търси свой собствен Начин. Вече от години вървеше по своята Пътека и силата му непрестанно нарастваше.

А когато деветте митични изумруда станат негово притежание, нищо няма да бъде в състояние да го спре. Ще бъде по-силен дори от онези майстори танжин, които го бяха запознали с най-изтънчените похвати на Тао-тао.

Те бяха убедени, че уроците им ще го привържат необратимо към тях. Векове наред това е била дълбоката същност на Тао-тао, основна причина за неговата жизненост — един безупречен механизъм, вграден дълбоко в основните двайсет и четири принципа на това първично изкуство.

И други преди Сенжин бяха нарушавали кодекса на Тао-тао. И се бяха обрекли на страхотни мъки. Сенжин прекрасно знаеше това — двамата със сестра му се бяха наслушали до насита на подобни истории още от най-ранно детство. Те бяха част от подготовката им, бяха едно скрито предупреждение да не тръгнат по пътя на прокълнатите.

Но Сенжин избра именно него. Не му се размина без страдания, разбира се. Години наред изтекоха в тежка борба, но това беше в реда на нещата. Беше убеден, че страданията ще бъдат забравени в момента, в който деветте изумруда станат негово притежание. Ще бъде първият танжин, успял да разкъса оковите на Тао-тао и да бъде истински свободен.

Ще бъде в състояние да диктува волята си на по-старите от него — на онези същите, които се бяха опитали да го заразят докрай с древния си прагматизъм.

Освободен от това бреме и отпуснат в Пустотата, Сенжин вече беше в състояние да мисли за майка си. За онази, истинската, която той дълбоко ненавиждаше. В съзнанието му се появи надписа върху един креслив плакат, окачен в станцията на метрото пред полицейското управление:

Бракът е дълг — върховен израз на синовно състрадание!

Незачитането на тази повеля (според скритото послание на плаката) означаваше неуважение към родителите, които все още избираха партньорите на своите деца, най-малко в едно от всеки две японски семейства.

Сенжин никога не беше встъпвал в брак. Въздържаше се, предимно за да удари плесник на своята майка — онази, неизвестната… Изобщо не го интересуваше, че така разбива сърцето на Хаха-сан — лелята, която го беше отгледала. Хаха-сан не беше важна, мислите му бяха насочени към кръвната му майка.

Плувайки в пустотата, приела очертанията на затоплена до телесната температура вода, Сенжин си спомни за снимката на майка му, която Хаха-сан му беше дала да съхранява, „за да я пази вечно жива“.

Сенжин бе гледал известно време черно-бялата фотография. Напразно се опитваше да открие някаква прилика между себе си и това обикновено, безизразно лице. След известно време извади ножа си и наряза снимката на тънки ивици. Остави непокътнато само мястото, където устните на майка му образуваха една твърда и упорита линия, голямо приблизително колкото монета. После пъхна снимката под купчинката снежнобяло бельо в чекмеджето си. Никога не обличаше бельо втори път, от тялото му то отиваше направо в кошчето за боклук.

Не беше обичал никого през живота си, най-малко родната си майка. В любовта се съдържаше морал, който отсъстваше дори в брака, а той ненавиждаше морала.

Не се нуждаеше от любов: притежаваше нещо далеч по-ценно от нея.

Някога се бе сливал със сестра си (о, колко болезнено е да си опомня за нея!). Духовете им се преливаха един в друг, близостта им бе свършена, непостижима за обикновените човешки същества. Но нея вече я нямаше и празнотата в душата на Сенжин беше огромна. Постоянно се опитваше да я запълни и постоянно се проваляше. Опитваше отново и отново, тъй като празнотата беше ужасна, черната й същност го тласкаше в толкова дълбоко отчаяние, че дори окаменялото му сърце не можеше да го понася.

И защо не? Всичко, което човеците насмешливо наричат общество, беше чудовищно. Гротескно, безсмислено, задушаващо…

Спомни си един филм, на който го бе завела Хаха-сан. Млада жена с бяло и безизразно лице се готвеше за сватбена церемония по начина, по който рицарите християни на средновековна Англия са навличали доспехите си за предстоящата битка.

Пристегната здраво в пластовете дрехи, над които й бе нахлузено тежкото като броня сватбено кимоно, младата жена прие церемонията и всичко след нея с такъв героичен стоицизъм, че Сенжин неволно изпита възхищение от нея, въпреки очевидната й глупост. Защо не уби противния си съпруг в момента на сексуалното оскверняване? Защо бе позволила да обругаят тялото й, подчинявайки се на традицията и сластта на партньора си? Тези въпроси се въртяха в главата на тогавашния младеж.