Ерик Лустбадер: Белият нинджа (Част II)

Когато години по-късно, той проникна дълбоко в първата истинска жена в своя живот, откри нещо много особено. Можеше да постигне сексуално облекчение, само ако си мисли за Хаха-сан. Едновременно с това обаче нарастваше и гневът му към нея. Защото от нея мислите му неизбежно се насочваха към истинската му майка и тогава гневът му ставаше неудържим, смазваше го така, както тежък камион смазва малка кола, изпречила се на пътя му.

След това вече можеше да се задоволи единствено от смъртта и нейната неизбежност. Лека миризма на амоняк го накара да вдигне ръка и да дръпне малко капака на резервоара. Още преди да ги види, усети мазните спирали на семенната си течност, плъзнали във водата над слабините му. Прокара пръсти около кадифената кожа на все още пулсиращия си от сладостна ерекция член и доволно въздъхна.

Шизей лежеше гола на широкия креват. Светлината, проникваща през прозореца на спалнята на Брандинг в Джорджтаун, играеше върху татуирания паяк на гърба й, цветният туш пламтеше като жив. Беше последният ден от месеца, в разгара ма лятото.

Тя се протегна върху меките чаршафи, насекомото над стегнатите й мускули размърда косматите си крачка като живо, илюзията се допълваше от потрепването на черупката, осемте рубиненочервени очички гледаха умно и малко насмешливо.

Котън Брандинг гледаше замаяно всичко това, в погледа му се преплитаха вълнение и ужас. Посегна да пипне паяка, но ръката му докосна меката и еластична кожа на Шизей. Усещането беше странно, приличаше на мухата, с помощта на която офталмолозите измерват дълбочината на зрението у децата — жива и съвсем триизмерна, сякаш чака да я уловиш…

— Обеща да ми разкажеш как се сдоби с този паяк — рече Брандинг.

Шизей се обърна по гръб и насекомото изчезна. Сякаш някой бе затръшнал вратата. Утринното слънце позлатяваше чиста кожа и стегната плът.

— Защо не можем да се видим довечера?

— Трябва да работя — въздъхна Брандинг. — След като вече съм се прибрал във Вашингтон, по задължение трябва да присъствам на приема в чест на западногерманския канцлер. Не искам това да те разстройва.

— Но аз вече бях направила програмата — огорчено отвърна тя. — Вечеря в „Червено море“, после у дома да потанцуваме… Вчера похарчих цяло състояние за нова музика, специално за нас двамата.

— Звучи чудесно — усмихна се Брандинг. — Но за съжаление трябва да го отложим за друга вечер.

— Колко дълго ще останеш? Искам да те изчакам. А после ще танцуваме.

Той неволно се възхити на детински чистото желание, което бе изписано върху лицето й.

— Добре, ще направя всичко възможно до полунощ да си бъда у дома — рече. — Но ако ме няма, ще си легнеш, без да ме чакаш повече, нали?

Тя се пресегна, сключи ръце зад врата му и го придърпа към себе си. Тялото й се усука около неговото със силата на внезапен спазъм, устата му се изпълни със сладостния аромат на целувката и.

Но той просто не можеше да си представи, че отново ще я люби, без да научи тайната на татуировката й.

— Хайде — прошепна в ухото й той. — Разкажи ми тази история!

Шизей леко се отдръпна и впи очи в неговите.

— Много искаш да я чуеш, така ли?

— Много.

— Дори ако те шокира, дори ако след нея ме намразиш?

— Нима си представяш, че мога да те намразя? — прошепна Брандинг и се притисна до нея.

— Омразата и любовта често са толкова близки, че човек може да ги обърка, Кук — отвърна тя.

— Можеш да ми се довериш — каза Брандинг. — Аз правя разлика между тях.

Шизей затвори очи. За миг той почувства дишането й, собственото му тяло запулсира заедно с нейното. Някъде в къщата издрънча телефон. Той не му обърна внимание, остави телефонния секретар да си свърши работата.

— Разкажи ми! — настойчиво повтори Брандинг. — Искам да зная! — Дълбоко в себе си усещаше, че това е лъжа или поне не е цялата истина. Защото изпитваше нужда да знае как се е сдобила с тази странна и малко страшна татуировка то начина, по който другите хора изпитваха нужда да чуват или усещат, че са обичани.

Брандинг искаше да научи загадката около това тайнствено насекомо на гърба й, не само защото след това ще я чувства по-близка, но и защото си даваше сметка, че загадката на паяка е нейната последна предпазна стена. Знаеше, че никога няма да проникне до сърцевината на душата й, ако тя не му разкрие своята тайна.

Шизей пое дълбоко дъх, потръпна и най-сетне започна:

— Като всеки друг и аз съм родена в резултат от интимната връзка между един мъж и една жена. Но за разлика от повечето хора, аз не познавам своите родители. Семейството, което ме отгледа, беше напълно равнодушно към мен. Бих била благодарна, ако бяха проявили към мен каквото и да било, дори жестокост. Но аз растях без никакви чувства, не ги познавах… С изключение на най-основното от тях — страха. Избягах от това семейство и доколкото зная те изобщо не са си правили труда да ме търсят. Хранех се с отпадъци, облекчавах мехура си в храсталаците, спях, където заваря. Бях животно, нищо повече. А душата ми беше едно празно платно.