Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Шизей се размърда и Брандинг отново долови замайващия аромат на тялото й.

— Кармата е нещо непредвидимо, а понякога и доста странно — прошепна Шизей. — Един мъж ме прибра. Беше художник, но не с четка и бои. Не беше скулптор, не беше и гравьор. Неговата специалност бяха татуировките.

— И той нарисува паяка — каза Брандинг.

Тя му отправи една тъжна усмивка, после отметна непокорен кичур коса от лицето си.

— Колко прост е животът за теб, Кук. Нещата се случват, след това винаги има пряка последица, нещо като задължителна теорема…

— Ти си попаднала на художник, който веднага е разбрал, че тялото ти е съвършено платно за неговото изкуство. Защото ти наистина си съвършена, Шизей. Не е необходимо да ми го казваш!

Тя неспокойно се размърда, сякаш не можеше да понесе тежестта на думите му.

— Паякът беше най-голямата татуировка, която беше правил… Върхът на творчеството му… Тук си прав.

— А останалото?

— Останалото е неизвестно за теб. — Тялото й бе станало хлъзгаво от пот. — Но сега ще го научиш, след като толкова настояваш за това.

Брандинг изпита странното чувство, че се е приближил твърде много до силен огън и неизбежно ще се изгори.

Беше късно да се откаже от желанието си, тъй като Шизей вече продължаваше:

— Името на този художник беше Засо. В буквален превод от японски това означава „траур“, затова предполагам, че не се е родил с него, а го е възприел по-късно. То беше нещо като политическа декларация на онези творци, които са принудени да живеят в уединение, далеч от обикновените хора.

— Скоро открих, че Засо много обича театъра. Изкуството беше главната му отбранителна линия срещу света, който той възприемаше като безнадеждно объркан от собствените си пороци. Хората по улиците за него не бяха нищо повече от говедата, които пасяха в полето. Упорито твърдеше, че тези хора усещат важното и красивото в живота толкова, колкото и една крава.

— Красотата, или по-скоро нейното преследване — беше единствената цел на живота му. Беше страстен почитател на „мацури“ — едно явление, което в Япония може да бъде наблюдавано или в театъра, или в публичния дом. Съвсем по японски то трябва да бъде разглеждано от различни ъгли. Обикновено съдържа в себе си онази първобитна бруталност, с която ние, японците, съвсем основателно сме придобили печална известност по света. Но преди години е било съвсем друго. „Мацури“ се е играло във всяко селце на страната. В началото е просто една примитивна племенна церемония, един танц на хаоса. Известният японски писател Юкио Мишима нарича „мацури“ безсрамен опит за приобщаване към човешкия род и вечността. Но според мен той се е страхувал от хаотичното му приложение, от възможността човек да се превърне в бог по пътя на хаоса. Мишима се е отвращавал от хаоса.

— Както и всички ние — кимна Брандинг.

Позлатените нокти на Шизей оставиха бели резки по кожата му.

— Не — прошепна тя. — Съвсем не.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не зная. — Ноктите й се забиха още по-дълбоко в плътта му. — Я ми кажи, Кук… Ако аз ти причиня болка, истинска болка с тези нокти, ти ще ме обичаш ли, или ще ме мразиш?

— Странен въпрос.

— Нищо, отговори ми!

— Но защо би искала да ми причиниш болка?

— Няма значение.

— Не знам как ще се чувствам — неохотно призна той.

— Любовта лесно се превръща в омраза. Тя е толкова крехка, че само за миг може да се превърне в своята противоположност! — Очите на Шизей блестяха като на котка. — И вратата към хаоса се открехва. Леко побутване и тя ще зейне с цялата си широта.

— Не отчиташ човешката психика — каза Брандинг. — Повечето хора са честни и това им позволява да контролират хаоса.

— В едно ти беше прав — рязко смени темата Шизей. — Засо беше привлечен от моята красота. Представи се като любезен и изпълнен със състрадание филантроп, който прекрасно разбира моето състояние, и иска, по собствените му думи, „да ме спаси от живота, забил се като кинжал в мен“.

Шизей започна да трепери и Брандинг я притисна до себе си.

— Не искам да продължавам! — прошепна тя. — Моля те, Кук, не ме карай да продължавам!

— Не мога да те накарам насила — отвърна Брандинг и с леко учудване установи, че приема страданието й като свое собствено. — Но мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако ми разкажеш всичко.

— Кук, аз…

— Имаш нужда от разтоварване — прошепна Брандинг с чувството, че е изповедник, който не може да изпитва към чуждите тайни нищо, освен любопитство. — Този инцидент не е зараснал белег, а кървяща рана. Следователно има нужда от лечение.