Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Значение има само едно: Мракът.

С болезнено разтуптяно сърце Никълъс се взря в Пустотата. Беше толкова високо, че не виждаше подножието на Черния жандарм. Потръпваше от ужас, но знаеше какво трябва да прави. Пътеката имаше само една посока. Или, по-скоро, всички посоки бяха еднакви — водеха единствено тук, към това прокълнато място. Черния жандарм. Събираха се, фокусираха се тук, в този прецизно определен миг от времето.

После вятърът се стовари върху него е яростен вой, пръстите му — отчаяно впити в скалата, бавно се отпуснаха. Може би по команда на мозъка му, може би сами, доброволно… Никога нямаше да разбере това.

Полетя към пропастта. Падаше. Падаше без край…

Джъстин тръгваше за църквата. Включи на заден ход и насочи колата по дългата алея към изхода. В същия миг оттам изневиделица се появи човек на велосипед, който сякаш изскочи направо от крайпътните храсталаци.

Тя рязко натисна спирачката, а човекът кривна встрани, изгуби равновесие и се заби с главата надолу в храстите край дънера на японския кедър до входа.

— О, Господи! — простена Джъстин, дръпна ръчната спирачка и изскочи от колата. Изтича към мястото, където бе паднал колоездачът, видя, че е в съзнание и отправи кратка молитва на благодарност към небесата.

— Добре ли сте? — попита тя на сравнително сносен японски.

Колоездачът кимна, попипа тила си и леко изпъшка. После бавно се изправи. Беше сравнително млад човек, с приятно лице и гладка кожа — съвсем като на рекламните агенти, които Джъстин всеки ден гледаше по телевизията и разни плакати. В пълните му устни се долавяше нещо женствено, лекото потрепване на изящните му ноздри издаваше някаква по детски чиста безпомощност. Беше облечен в черни гащета, широка бяла фланелка с къс ръкав и американски кецове.

Наведе се да вдигне колелото и неволно простена. Джъстин машинално протегна ръце да го подкрепи. Срещнала острия му поглед, тя веднага се отдръпна. В главата й изплува един от железните закони на японското общество, които вече познаваше — представители на двата пола не могат да се докосват на публично място.

Чудеше се какво да прави. Човекът очевидно бе здравата натъртен и то по нейна вина. Искаше да му помогне по най-добрия начин, не можеше да обърне гръб на един инцидент, предизвикан от собствената й небрежност. После изведнъж си даде сметка, че разсъждава като американка. Престъпността в Япония беше все още толкова незначителна, че едва ли някой се страхуваше да се разхожда нощем из Токио. Това беше един от най-сигурните градове в света и тя разбра какво трябва да стори, за да постъпи съвсем по японски — просто ще предложи на велосипедиста да си почине и да изпие чаша чай. Съвсем цивилизовано, съвсем според догмите на тукашната любезност.

— Съжалявам — развълнувано промълви тя. — Бихте ли приели чаша чай у дома? Аз живея тук.

— Благодаря ви — отвърна велосипедистът. — Не е необходимо, всичко е наред.

Отказът също беше част от местното възпитание.

— С нищо не ме затруднявате — настоя Джъстин. — Обратно — ще се почувствам далеч по-добре. Не мислите ли, че трябва да сме сигурни в състоянието ви?

Той се извърна към нея и малко сковано кимна с глава:

— Не мога да откажа на една толкова любезна покана.

После я последва с бавна крачка по алеята.

— Защо не се настаните удобно на верандата? — покани го Джъстин. — Веднага ще запаря чай.

— Имам чувството, че съм малко по-натъртен, отколкото ми се стори в началото — отвърна велосипедистът. — Може би вътре имате възглавнички, които биха ми свършили добра, работа.

Джъстин се поколеба само секунда, после кимна с глава:

— Разбира се. Вътре наистина ще се почувствате удобно.

Събуха се в тясното, облицовано с груби камъни антре, Джъстин прибра обувките в бамбуковото сандъче до стената и въведе госта в дневната.

Велосипедистът не каза нито дума, докато чаят се запарваше. Изчака домакинята да го поднесе и изпи до дъно чашата си. Обади се, едва когато Джъстин се пресегна да напълни повторно чашата му.

— Имате хубава къща — рече.

— О, нищо особено — отвърна според традицията Джъстин. — По-добре ли се чувствате?

— Далеч по-добре, благодаря ви.

— Не зная дали говорите английски… За мен би било доста по-лесно…

— Но, разбира се — усмихна се той и тя се увери, че първоначалното й впечатление е вярно — японецът наистина беше изключително красив. — За мен ще бъде удоволствие, госпожо…

— О, извинете ме, забравих да ви се представя! — Джъстин едва се удържа да не изрече американската си фамилия и леко се поклони: — Госпожа Линеър.