Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Никълъс втренчено гледаше лицето на стария си сенсей. В съзнанието му изплуваха откъслечни спомени от разказите на Чонг, които в младежките години му се струваха напълно лишени от смисъл, но сега, сглобени като детска мозайка, изведнъж придобиха истинското си значение.

Канзацу отгатна какво става в душата му и тихо добави:

— Отново трябва да се замислиш за миналото. Успя да откриеш Мрака, въпреки че си широ нинджа. Това е невъзможно, но въпреки това при теб се получи. Ти знаеш , че се получи. Единствено твоето чувство е вярното, нищо друго няма значение. Мракът е Начина. Това е онази част от истинската ти същност, която до този момент отказваше да признаеш.

Вече знаеш цялата истина — лицето на Канзацу грееше със собствено сияние, далеч по-силно от колебливата светлина на свещите. — Ти си танжин, Никълъс!

Страх прониза сърцето на Джъстин.

— Откъде знаете името ми? Не съм ви го казвала!

Сенжин я гледаше в сгъстяващия се мрак.

— Болка и удоволствие. Така работи моето съзнание, обхваща всички възможности… — тихо каза той. — Или може би не всички?

— Кой сте вие? — попита с пресъхнало гърло Джъстин, а умът й трескаво работеше. Как да се добера до телефон? На кого да позвъня? Дали в Япония имат номер 911? Господи, колко малко зная за ежедневните порядки в тази страна! — Вие не сте просто велосипедист, когото за малко не блъснах с колата си!

— Аз съм сам — пристъпи към нея Сенжин. — По свое собствено желание.

В устата й се появи метален вкус, сърцето й болезнено се сви. Направи опит да се отдръпне от него, да се освободи от лепкавия магнетизъм, който се излъчваше от тялото му и отслабваше волята й с изненадваща сила.

— Аз… Аз мислех за съпруга си — промълви тя с пламнали страни.

— Така ли? Сигурна ли сте?

Джъстин вдигна поглед към черните продълговати очи и за миг зърна в тях враждебност, пъстра като гърба на екзотична риба. Тази враждебност я привличаше както Критските лабиринти са привличали Тезей, някъде в тях дишаше Минотавъра, спокоен и търпелив като бог.

Очите му, ярки като луната, горяха със студен пламък. Джъстин не беше в състояние да отмести поглед от тях, след секунда вече и не искаше.

— Аз няма да се оженя — промълви Сенжин. — Няма да създам свое семейство.

— И вместо това ще живеете самотно, ще се носите като облак над претъпканата земя…

— Мисля, че разбирам какво искате да ми кажете.

— Вие сте ужасно сам. Как издържате?

— От дете съм свикнал със самотата — отвърна Сенжин. — Често плачех, а след това се срамувах от слабостта си. С времето успях да я преодолея.

— И това е вашият отговор, така ли? — с неверие попита Джъстин. — Приемате самотата като недостатък на характера?

— Какво друго може да бъде, след като с положителност не е предимство? — попита Сенжин.

— Мисля, че виждам болката в очите ви — прошепна тя. Стояха толкова близо един до друг, че тя вдъхваше аромата на тялото му, възприемаше го като аромата на екзотична орхидея, разцъфнала в нощния мрак. — Тя е белег върху душата ви.

— Японците не вярват в душата.

— Тогава в духа ви — Джъстин съзна, че трябва веднага, още в този миг, да се отдръпне от него, чувстваше се като напълнена с олово. Стреснато си даде сметка, че металният вкус в устата й е вкусът на похотта. — Сигурна съм, че имате дух.

— Духът ми е кристалночист — отвърна Сенжин. — В него липсват емоции, следователно не се нуждае от утеха. — Дланта му нежно докосна ръцете й и тя се парализира. Мощната вълна на фантазията плисна върху действителността, двойственото им присъствие — ясно доловимо и отчетливо като събрани на едно място олио и вода, които отказват да се смесят, нахлу със зашеметяваща сила в съзнанието й. Краката й се подкосиха и тя неволно се облегна на стената зад себе си, чувствайки ясно как камъкът охлажда пламналата й кожа.

— Джъстин? — Името й прозвуча в устата му като нежна милувка, устните му се приближаваха до нейните. Нощта се спускаше наоколо с мощната необратимост на океански прилив. Диво и безумно, желанието започна да пулсира в гърлото й като бляскав диамант.

Мили Боже, какво става с мен, безсилно се запита тя.

— Не! — изкрещя Никълъс. — Не е вярно! Не мога да бъда танжин!

— Ти си това, което си, Никълъс — тихо рече Канзацу. — Карма. Никой не е в състояние да я промени.

— Отказвам да приема тази карма! Не съм танжин, това просто е изключено!

— Помисли за Мрака — напомни му Канзацу. — Спомни си какво изпита, когато увисна във въздуха в подножието на върха.