Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Това не се е случило в действителност! — извика Никълъс. — Това беше сън! Трябва да е било сън! Или пък съм мъртъв! Умрях на склона на Черния жандарм, точно както виждах това в кошмарите си!

— Ти си жив, Никълъс. Но вероятно, докато всичко това не свърши, ти би мечтал да беше намерил смъртта си там…

— Престани да ми говориш по този начин! — Никълъс беше толкова възбуден, че не го сдържаше на едно място. Закрачи напред-назад из тясното помещение като звяр в клетка. — Не искам да слушам повече!

— Напротив, това е единственото ти желание — търпеливо отвърна Канзацу. — Именно заради него си тук, именно заради него предприе това опасно пътешествие — въпреки нестабилното си физическо състояние.

— Аз съм широ нинджа! — изкрещя Никълъс, обхванат от безсилен страх. — Защо не действаш, а само говориш? Ти можеш да ме спасиш! Използвай Тао-тао, освободи ме от мрачната магия!

— Нима не разбираш? — тихо попита Канзацу и неусетно се приближи към него.

Никълъс потръпна и се сви, ясно доловил заплашителното му излъчване — мрачно и едновременно с това привлекателно като пъстрата синьо-зелена обвивка на непознато насекомо.

— Защо се страхуваш от мен? — надвеси се над него фигурата на Канзацу. — Не от мен трябва да се страхуваш, Никълъс. Нима онази дълбоко погребана част от твоята същност е толкова опасна? Нима не можеш да преодолееш страха си от нея?

— Не те разбирам — прошепна Никълъс, лицето му се сбърчи от отчаяние.

— Напротив, отлично ме разбираш — тихо и настоятелно рече Канзацу. — Твой единствен другар е Мрака, Никълъс. Той те спаси, когато вятърът те откъсна от снагата на Черния жандарм. Защо отказваш да се довериш на сетивата си?

— Беше сън! Нищо от това, което видях и почувствах, не се е случило в действителност!

— В тази посока ще намериш единствено лудостта — отвърна Канзацу. — Трябва да се довериш на сетивата си!

— Не мога ! Аз съм широ нинджа!

— Все още си Никълъс Линеър — каза Канзацу? — И нищо не може да промени този факт. Духът ти е жив и неукротим, Никълъс. Единствено страхът ти може да го сломи.

— Страхът ме обгръща отвсякъде, сенсей — тихо прошепна Никълъс, после го прониза внезапна тръпки и зъбите му затракаха. — Никога няма да ме напусне.

— Не! — изведнъж изкрещя Канзацу и Никълъс стреснато подскочи. — Ти си този, който не иска да се освободи от страха! Познаваш този страх, следователно можеш да се справиш с него! Безсилен си пред един друг страх — страхът от Мрака, страхът от това, което си наследил! Много по-добре е да изпитваш първия, а не втория!

Никълъс сви колене към гърдите си, тялото му се тресеше, сякаш от треска.

— Страх ме е, сенсей! — промълви с тракащи зъби той.

— От какво?

— Ами ако наистина съм танжин?

— Остави се на този страх, Никълъс. Можеш да си позволиш подобна волност. После протегни ръка и отново ще докоснеш Мрака.

— Не мога. Сякаш съм парализиран.

— Добре — кимна Канзацу. — А ще можеш ли да ми разкажеш какво се е случило с Киоки — моя по-възрастен брат?

Навън бурята виеше с пълна мощ, ураганният вятър стенеше между непристъпните върхове и дълбоките пропасти, заобиколили отвсякъде Черния жандарм. Едра суграшица барабанеше по сламения покрив на параклиса. Реалният свят се отдръпна и изчезна, двамата сякаш увиснаха в своя собствена орбита, освободени от земното притегляне.

Никълъс разказа на Канзацу всичко, което беше видял и запомнил в замъка на Киоки. Когато свърши, между двамата се възцари тежко мълчание. После Канзацу тръсна глава и попита:

— От колко време беше мъртъв брат ми според теб?

— Половин ден, може би и по-малко… Шест-седем часа.

— А кой знаеше, че тръгваш за платото Азама, Никълъс?

— Само жена ми и най-близкият ми приятел Танцан Нанги.

— Имаш ли доверие на този Нанги?

— Главата си залагам за него!

— Съветвам те да подбираш изразите си, тъй като може да се наложи наистина да го сториш! — острото погледна Канзацу.

— Държа на това, което казах! — твърдо отвърна Никълъс.

Канзацу замълча.

Никълъс почака известно време, после нетърпението му взе връх.

— За какво мислиш, сенсей? — попита той.

— Убиецът на брат ми трябва да е човек с наистина необичайни способности — промълви Канзацу. — Успял е да го ликвидира, преди да разговаряш с него — следователно е знаел точно накъде си тръгнал. Как е било осъществено това? Може би го е научил от жена ти или от Нанги? Или вече го е знаел?

— Трябва ли да разбирам, че Танцан Нанги — приятелят, на когото вярвам безрезервно, инвалид, който се придвижва с помощта на бастун, в твоите очи е „дорокусай“ — фанатизиран танжин?