Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

— Точно така стана и с нас! — възкликна Атоко, заряза спиралата и се обърна с лице към Нанги. — Ние с Марико бяхме много близки, докато… — Клепачите и се сведоха надолу, ръката й посочи снимката на доктор Ханами. — Докато не се появи този.

— Той предпочете вас пред Марико, така ли? — попита Нанги.

— За известно време — кимна момичето. — После прескачаше от едната на другата, а ние дори си нямахме понятие. Поне в началото… В крайна сметка, вероятно е решил, че е влюбен в Марико, но вече беше късно. Марико не искаше да има нищо общо с мен. — В очите на Атоко се появиха сълзи, тя не искаше да се погледне в огледалото. — Бедната Марико, толкова беше добра! Не заслужаваше да… О, по дяволите!

Нанги и Томи си размениха по един поглед, после Томи пристъпи и постави ръка върху рамото на разплаканото момиче.

— Нищо ми няма! — тръсна глава Атоко след няколко секунди, извади купчина книжни салфетки и започна да бърше лицето си. — По дяволите! Не мога да изляза на сцената в този вид! — Нови сълзи плувнаха в очите й: — Мислех си, че съм престанала да скърбя за нея!

Нанги изчака малко, после тихо попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за мъжа, чиято снимка ви показа детектив Язава?

— Какво има за казване? — сви рамене Атоко. — Богаташ, който изневерява на жена си. Останах с впечатлението, че обича да е с нас, защото сме млади. Скоро се отегчи от мен, но с Марико беше по-различно…

— В какъв смисъл? — попита Томи.

— Нали ви казах — мислеше, че е влюбен в нея.

— Как мислите, би ли направил някакви жертви за нея? — изведнъж попита Нанги.

Атоко престана да полага грима си, очите й замислено гледаха в огледалото, после бавно се прояснила.

— Знаете ли, докато беше с мен, този човек постоянно говореше за жена си. Може да е смешно, но имам чувството, че именно за нея би направил всякакви жертви!

— Беше ли тук в нощта, в която бе убита Марико? — попита Томи.

Атоко кимна, без да я гледа.

— Тогава ви излъгах… Срамувах се, че приятелството ми с Марико свърши по този начин… Не исках да говоря за това. — Пое дълбоко дъх и добави: — Да, беше тук. Имаше среща с Марико… Видях лицето му, бяло като вар, когато изскочи от гримьорната й… — Прехапа устни и сведе очи: Съжалявам, трябваше веднага да ви кажа истината… — Очите й се вдигнаха към огледалото и срещнаха очите на Томи: — Аз съм добро момиче.

Джъстин гледаше в искрящите очи на Сенжин. Сякаш бе отправила взор в обсипаното с тайнствени звезди небе. Сенките — толкова познати и обикновени през деня, изведнъж натежаваха от скрито значение, подсилено още повече от вихъра на собственото й въображение.

В действие беше Тао-тао, а дори и нещо повече — забранената магия на „дорокусай“. Тя не можеше да знае това, но дори и да го знаеше, нищо нямаше да разбере.

Сенжин беше вампир, Сенжин вършеше това, което бе започнала Хаха-сан, това, което бе вършил с всички жени в живота си, а дори и с доктор Муку, миг преди да вкара пламтящия фосфор на цигарата в черепа му. А то беше неизменно едно — да изсмуква живота от жилите им, да търси ключа към техните вътрешни страхове, към унизителните им слабости.

Изхвърлена извън ритъма на времето от магиите на Сенжин, Джъстин неволно отправи поглед назад, към отминалата част на живота си. Никълъс бе вършил същото по време на мозъчната си операция, люшкан от дълбоките вълни на упойката.

В момента, също като Никълъс под ножа на доктор Ханами преди много месеци, тя неволно се включи в играта на Сенжин.

— Къде мъжът ти крие кутията, Джъстин? — Гласът му я шибна като копринен камшик, тя изпита мъчителното желание да му се подчини, да се преклони пред волята му. — Къде крие изумрудите?

Джъстин знаеше, не — по-скоро смътно си спомняше как веднъж Никълъс се бе втурнал в къщата като луд, бе ровил нещо под дъските на пода, бе измъкнал някаква кутия и от устата му се бе откъснала въздишка на дълбоко облекчение. Да, това си го спомняше. Но нещо друго й се изплъзваше. Нещо, което действително бе забравила. Какво беше то?

— Ела, ще те заведа — чу гласа си някъде отстрани тя. Хвана ръката му и тялото й изведнъж се изпълни с такава неудържима енергия, че чак зъбите й проскърцаха.

Заведе го в салона за упражнения на Никълъс, показа му как да отмести чувала, как да измъкне кутията изпод дъските. Точно както Никълъс го беше вършил… Но все пак нещо й се изплъзваше. Какво ли е то?

Сенжин вдигна кутията на светлината и забеляза, че ръцете му треперят. Най-сетне! Душата му ликуваше. Тук са безценните изумруди! Тук е последната брънка на веригата, която ще го свърже завинаги с Вечността, брънката, която бе търсил през целия си съзнателен живот! Мистичната сила на изумрудите ще го превърне в бог!