Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Отвори кутията и замръзна от изумление. Вътре имаше шест камъка, само шест! Къде са останалите девет? Трябваха му най-малко девет! Пръстите му нервно задраскаха по тъмносиньото кадифе, разкъсвайки го на ситни парченца. Шест са недостатъчни, той добре знаеше това. Знаеше и друго — тази бройка е изключително опасна! Но не за него, разбира се.

Загреба с шепа камъните, а празната кутия върна обратно в скривалището.

После се извърна към Джъстин. Виждаше как Тао-тао я превръща в свой пленник, оцветява очите й, принуждава я да изпълнява всички негови заповеди.

— Къде са останалите девет изумруда? — рязко попита той. — Тук има само шест!

— Не зная.

— Сигурна ли си? — впи очи в озадаченото й лице той. — Добре си помисли!

Тя трябва да знае! Може би част от съзнанието й е доловило нещо, може би е била свидетел на незначителна в нейните очи случка, която обаче има пряко отношение към липсващите камъни. Ще трябва да открие това, ще трябва да се зарови в мозъка й по-дълбоко дори от хирург.

— Мисля — отвърна Джъстин. — Но нищо повече не зная. Бях сигурна, че всички са вътре в тази кутия. Видях ги, когато Никълъс… — рязко замълча.

— Когато Никълъс какво? — попита Сенжин. — Продължавай!

— Аз… аз… — ръцете й докоснаха пламтящите скули лицето й се сгърчи от болка: — Главата ми ще се пръсне!

Сенжин веднага разбра какво става. Някаква част от съзнанието й, погребана дълбоко в нея, правеше опит да му се противопостави. Може би Линеър й е заповядал никога да не разкрива скривалището на изумрудите. Това е достатъчно за пораждането на остър душевен конфликт. Реши да подходи по друг начин. В крайна сметка, разполагаше с неограничено време, а новият подход положително ще му разкрие и други интересни неща.

Пусна изумрудите в джоба си и върна нещата в салона по местата им. После я изведе на открито. Нощта бе встъпила в правата си. Жужаха цикади, сред стволовете на кипарисите и японските кедри се мяркаха ярки светулки.

— Говори ми — заповяда Сенжин. — Разкажи ми всичко за себе си, дори онова, което не си споделяла с никого. И не забравяй, че искам да си спомниш всичко, до последната подробност.

Джъстин се отпусна на пейката от кедрово дърво, която Никълъс бе измайсторил малко след като се преместиха да живеят тук. Беше любимото й място за почивка, с прекрасна гледка към градината.

— Когато дойдох в Япония, всичко ми харесваше — прошепна тя. — И защо не? Беше екзотично, беше вълнуващо. Потънах в непознатите пейзажи, аромати и звуци на тази страна и това ми беше напълно достатъчно. Но след година сякаш се сблъсках с каменна стена. Бях се погрижила да си създам удобен дом в една чужда страна, или поне така ск мислех. Мъжът ми нае японка за домашна помощница. Забременях, всичко изглеждаше наред. Но не беше. Грешах, ужасно грешах… Липсваше ми семейството, приятелите. Тук имах единствено мъжа си и неговите приятели. Не ми беше достатъчно… После се роди дъщеря ми, но скоро я загубих. Всичко се промени. Вече ненавиждах Япония, мислех единствено как да се прибера в нашия дом на брега на океана. Там, в Уест Бей Бридж на Лонг Айлънд. О, как мечтаех да съм там! И все още не мога да се освободя от този копнеж!

Джъстин трепереше под напора на чувствата, не й достигаше въздух. Страхуваше се, че ако сега се спре, никога няма да успее да изрази това, което вълнува душата й. И това, което Сенжин иска от нея.

— После се появиха старите ми смущения… Мислех, че отдавна съм успяла да ги победя и забравя. Имах чувството, че отново съм в началото на пътя, извървян преди много години.

Усети как миналото оживява, тънката преграда между него и настоящето се скъса като лист хартия, нещо потайно и мрачно обгърна душата й.

— Когато бях млада и животът ми беше замръзнал в отправната точка на отчаянието, аз често търсех помощта на психоанализата. Мразех баща си, защото не ме поглеждаше, мразех го и защото презираше слабоволевата ми майка. Имах нужда да разговарям с човек, който да ми върне душевното спокойствие. — Вдигна очи към лицето на Сенжин Омукае и колебливо добави: — Вероятно не можете да ме разберете…

— В Япония е пълно с психоаналитици — равнодушно отвърна Сенжин.

Джъстин отмести глава от лунния лъч, който блестеше в очите й, после тихо продължи:

— Докторката беше жена, мургава като циганка. Чувствах се неудобно — богата католичка, фрашкана с пари, но с опустошена душа. Странно, но още помня как бях облечена по време на първия сеанс — мини пола от бутиците на „Мери Куонт“ и фина пепитена блузка. Току-що бях приключила поредния си луд лондонски пазар. След сеанса се погледнах в голямото стенно огледало и изпаднах в ужас. Следващия път се появих с джинси и обикновена памучна риза. Хони никога вече не ме видя с други дрехи…