Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Никълъс се тресеше неконтролируемо, минутите се точеха една след друга, тишината се превръщаше в агония. Най-сетне главата му бавно започна да се свежда надолу, Канзацу уморено затвори очи. Имаше чувството, че не си е поемал дъх от часове.

— Добре — прошепна с облекчение той. — Най-напред трябва да се научиш да говориш наново, да мислиш по съвсем различен начин, на нов език… Нарича се „Акшара“ — езикът на вечността.

— Той е част от Тао-тао?

— Той е дълбоката същност на Тао-тао — отвърна Канзацу. — Без Акшара всичко остава загадка. — Очите му се спряха върху побелялото лице на Никълъс: — А сега ми кажи страхуваш ли се, Никълъс-сан?

— Да, сенсей — дрезгаво прошепна той, усетил как го заливат черните вълни на страха. После изведнъж си даде сметка, че Канзацу го бе нарекъл Никълъс-сан и отново беше в състояние да диша.

— Добре — кимна Канзацу. — Сега трябва да те е страх. Духът ти вече не виси в пространството. Дойде времето да се хвърлиш в пропастта.

Нанги и Томи се появиха в „Силк Роуд“ след полунощ. Заведението беше претъпкано с потни търговци, които, облечени по един и същ начин, много приличаха на колония възбудени мравки. Въздухът тежеше от парлив тютюнев дим.

Томи спря за момент, неотразимо привлечена от изражението на мъжките лица, едно и също върху всички, сякаш отразено от безброй огледала. Знаеше какво гледат, знаеше и какво мислят. Възхити се от силата на това, което привличаше вниманието им, после се запита дали жените също могат да изпитват подобно магнетично привличане от мъжката анатомия. Едва ли. Жените се привличат не толкова от физическата, колкото от емоционалната близост. Което не означава, че не могат да бъдат луди по секса, но начинът им бе далеч по-различен от мъжкия.

Оглушителната музика почти ги изхвърли обратно през входната врата, прожекторите ги ослепиха. Томи примигна и тикна служебната си карта под носа на портиера. Изкрещя нещо в ухото му и поведе Нанги през претъпканото заведение към една врата, над която имаше омазнен картон с надпис:

Вход забранен!

Тесните коридори се преплитаха като истинска катакомба. Нанги мълчаливо следваше Томи, която уверено подминаваше еднаквите врати без никакви надписи по тях. Стените бяха мръсни, боята се лющеше, вентилационните отвори — отдавна запушени с нечистотии. Непроветряваните помещения воняха, голи крушки хвърляха бледата си светлина по опушените тавани, прорязани от мухлясали пукнатини и електрически кабели.

Томи спря пред някаква врата и заблъска с юмруци по нея. Иначе едва ли щяха да я чуят, тъй като оглушителната рок музика проникваше и тук. Очевидно долови някакъв отговор и натисна бравата. Стаичката беше малка. Мебелировката й се състоеше от тоалетна масичка, поставена пред огледало с крушки по ръбовете, вехт стол и ръждясал умивалник. Млада жена, облечена в тънка парцалива роба, вдигна глава и въпросително ги погледна.

— А, вие ли сте — промърмори миг по-късно тя и се извърна към огледалото да продължи с гримирането си. Но очите ги гледаха оттам с неприкрито безпокойство.

— Атоко, това е господин Нанги — рече Томи, после се обърна към Нанги и поясни: — Атоко и Марико са ползвали една и съща гримьорна. Тя е открила трупа. — Извърна се отново към момичето и добави: — Искаме да ти зададем няколко въпроса.

— За какво?

Томи извади снимката на доктор Ханами от бележника си и я плъзна на тоалетната масичка. Атоко й хвърли един поглед и попита:

— Кой е този?

— Мислех, че ти ще ни кажеш това.

Атоко сви рамене и отново се залови с гримирането.

Нанги с мъка раздвижи сакатия си крак, пристъпи към огледалото и измъкна от рамката му някаква фотография.

— Хей! — посегна към нея Атоко. Нанги й позволи да я вземе и попита:

— Брат или приятел?

Атоко издаде долната си устна напред и внимателно постави снимката на мястото й.

— Знаете ли, някога и аз имах сестра — промълви Нанги. — Беше горе-долу на вашата възраст и имаше куп приятели. Много й харесваше момчетата да се въртят около нея — ей така, без задни мисли. Беше добро момиче… — Направи две крачки назад и добави: — Но понякога това й носеше и доста големи неприятности…

— Какви неприятности? — изви глава към него Атоко.

Нанги сякаш се стресна от този въпрос, после махна с ръка и поясни:

— О, понякога я ухажваха момчета, които ходеха с нейни приятелки. Не че тя им даваше аванси… Направи още една крачка назад: — Но приятелките й не разбираха това… Предпочитаха да обвиняват нея, вместо своите гаджета…