Ерик Лустбадер - Белият нинджа (Част II)

Всеки нормален човек би вдигнал известен шум, когато тялото му натежи върху пръснат чакъл. Но Сенжин сякаш бе лишен от тежест. Джъстин гледаше как фигурата му се промъква през градината без никакъв шум и отново си спомни за Никълъс. Чувството, което я обзе, никак не беше приятно.

Неудържимо трепереше от нощния хлад, от действието на непознати, но могъщи сили, които забраняваха на съзнанието й да функционира нормално. Чувстваше ги ясно дори и сега, въпреки осезаемото понижение на тяхната интензивност. Чувстваше ги както човек долавя остатъците от нощните си кошмари в разгара на слънчев ден.

Ако очакваше, че ще се освободи от влиянието им с отдалечаването на Сенжин, очевидно беше сбъркала. Имаше чувството, че лежи в хамак и леко се полюшва под напора на еротичните вълни. Лежеше като омагьосана, тялото й пулсираше. Извърна се на една страна и отправи поглед към мястото, на което Сенжин се беше стопил в мрака. Чакаше го да се върне с такова нетърпение, сякаш той, а не Никълъс беше нейният съпруг.

Хан Кавадо безмълвно се прокле и измъкна нож с дълго тясно острие. Дръжката му бе покрита с черна лепкава материя, която изключваше приплъзване в решителните, моменти — дори когато по нея се появяваха капчици кръв или пот, родена от страха.

Именно страх изпитваше в момента Кавадо. Дебнеше край къщата на Линеър от часове, съзнанието му се замъгли от напрежението, спомените се сляха с настоящето, жена му — вече от половин година мъртва — отново оживя пред очите му. Беше умряла внезапно, докато Хан беше навън, изпълнявайки поредната поръчка на Плъха. Лекарите го уверяваха, че дори и да беше край нея, едва ли би успял да й помогне. Масивният инфаркт е като земетресение, клатеха глави те. Човек не може да стори нищо друго, освен да оценява загубата, след като то отмине. Карма.

Така казваха те, но Хан продължаваше да се самообвинява. Естеството на работата му беше такова, че у дома се задържаше рядко, прибираше се в малките часове, отсъстваше дни наред. Обръщайки поглед назад, той неволно си призна, че работата винаги е била далеч по-важна за него от жена му. Това беше неговата карма, никога не я забравяше. Даваше си сметка, че именно работата е наследството, оставено от жена му, че макар и изтощителна, тя е единственото възмездие за нейната смърт.

А след нея се чувстваше безкрайно самотен. Някога сам бе избрал този начин на живот, доброволно се бе превърнал в човек-сянка, обрекъл се на един мрачен свят, който нямаше нищо общо със света на нормалните хора. Носеше кръста на самотата като медал за храброст, чувстваше се герой. Но сега самотата го разяждаше, сразяваше духа му така, както времето сбръчкваше кожата му. Понякога се чувстваше по-стар дори от баща си, който беше преживял Батаан и Хирошима.

Но проследяването беше единственият му занаят и той беше истински майстор в него. Без колебание прие задачата за наблюдение на Линеър, която му възложи Плъха, и пристъпи към изпълнението й с обичайната си педантичност. Но дългите часове оказаха своето влияние, краката му се вдървиха от напрежение, все по-трудно му беше да остане абсолютно неподвижен в своето прикритие.

Хан видя всичко — предотвратеният в последния миг сблъсък, чаят на верандата, загадъчното прелъстяване след него. Небрежността се роди от умората, влязла в коварна комбинация с гузната му съвест. Помръдна се съвсем леко, просто да вижда по-добре как Сенжин сломява съпротивата на Джъстин, не погледна къде слага крака си — и пук… Сухата и отдавна мъртва клонка поддаде под тежестта на тялото му.

Нямаше възможност да прецени силата на пропукването за чуждите уши, нито пък фаталните му последици. Не знаеше нищо за велосипедиста японец и интереса му към Джъстин Линеър. Задачата му бе да докладва на Плъха за всеки подозрителен контакт на Джъстин Линеър извън кръга на определени хора, които познаваше по лице.

Може би трябваше незабавно да докладвам за тази среща, помисли си той, докато продължаваше да клечи в гъсталака. Но не посмя да остави Джъстин сама с този мъж, преди да е открил и проверил неговата самоличност. Може пък никой нищо да не е чул… Но сетивата му бяха прекалено изострени, за да се остави на случайността, беше длъжен да приеме, че присъствието му е забелязано. Ако мъжът с името Сенжин Омукае има специални планове по отношение на Джъстин Линеър, той положително ще бъде нащрек и ще потърси източника на пропукването.

Да заповяда, въздъхна вътрешно Хан, наостри слух и стисна здраво дръжката на ножа си. Готов съм на всичко. После нещо твърдо като стомана се стовари върху гърлото му и той изведнъж изгуби възможността да си поеме дъх.