Ерик Лустбадер: Белият нинджа (Част II)

— Странна представа за времето — отбеляза Никълъс.

— Напротив, ти си този, който има странна представа за времето — поклати глава Канзацу. — Но това е естествено за човек, който все още прави разлика между живота и смъртта. Да попаднеш в плен на тази илюзия е все едно да опознаеш десетте бивола — различните фази на просветлението Дзен. Помниш ли ги, Никълъс?

— Разбира се. Започваш да търсиш бивола навсякъде около себе си, откриваш го, укротяваш го, възсядаш го и го прибираш у дома. И тогава разбираш, че този бивол никога не е съществувал, че е бил част от теб самия — отрязана от самата ти същност, окончателно загубена…

— Това напомня ли ти за нещо?

— Не — поклати глава Никълъс.

Канзацу се обърна, взе металния съд от вкопаната в пода печка и напълни чашите с чай. Беше горчив, тъмночервен на цвят. В Северен Китай го наричаха „Железния дракон“.

— През зимата на 1963 година те изпратиха в Кумамото да откриеш бивола — промълви сенсеят.

— Но там срещнах Сайго и той ме победи.

— Не само теб, но и мен — кимна Канзацу. — Месец по-късно напуснах Токио завинаги и дойдох тук за последната фаза на своя живот — забравата.

— Аз нито за миг не съм те забравил, сенсей.

— Така и трябваше да бъде. И точно затова дойде.

— Вече ти казах, че съм широ нинджа, сенсей — рече Никълъс. — Дойдох при Черния жандарм да търся пътя към спасението. Надявах се да получа помощ от Киоки — сенсея на Акико, за когото бях сигурен, че е танжин. Но го открих мъртъв в замъка му… Там, на платото Азама. А после разбрах, че е имал брат на име Генши.

— Аз съм Генши — тихо промълви сенсеят. — Аз съм братът на Киоки, аз съм и Канзацу… Имам много имена.

— Ти?! — едва не се задави от изненада Никълъс. — Значи си танжин?!

— Преди да ти отговоря, искам да разбереш, че духът ти е объркан. Ръководи го страхът. Духът ти е толкова изтощен, че вече не си в състояние да различаваш доброто от злото.

— Разбирам — промълви Никълъс. — Аз съм в клопката на широ нинджа.

— Широ нинджа е клопка за теб, защото си отказвал да приемеш истинската си същност: Ти все още търсиш бивола, Никълъс, все още не си даваш сметка, че той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си зимата на 1963 година, Никълъс — отвърна Канзацу. — В Кумамото, когато Сайго ти отне любимото момиче. Юкио, а ти беше убеден, че той те е победил…

— Мислех, че стана така, както е било писано да стане — каза Никълъс.

— Отново мислиш за несъществуващия бивол — търпеливо отвърна Канзацу.

— Не те разбирам — озадачено го погледна Никълъс.

— Все още не си достатъчно възстановен — каза Канзацу. — Трябва да поспиш.

— Изгубен съм, сенсей — тъжно промълви Никълъс, след като се събуди.

— Навън силата ти ще се върне — каза Канзацу.

— Радвам се, че си тук да ме водиш — отвърна Никълъс и се зае да обува планинските си обувки.

— Духът ти все още е объркан и никой не може да те води — отвърна Канзацу и пръв напусна къщата.

— Но навън е нощ, — изненада се Никълъс.

— Ти спа непробудно цял ден и цяла нощ. Отново ли сънува Черния жандарм?

— Не — поклати глава Никълъс. Имаше странното чувство, че сенсеят вече знае това. — Сънувах камъш. Търсех нещо сред него, но не помня какво. После открих отпечатъци от стъпки по тресавището. Коленичих да ги разгледам и те изведнъж ми проговориха. Гласът беше напевен, почти като трелите на славей. После камъшът и тресавището изчезнаха. Озовах се отново в замъка на Киоки, промушвах се през лунната портичка в кабинета му.

— Какво ти каза гласът?

— Не помня.

— На брат ми ли беше?

— Не, но приличаше на него. — Никълъс се придвижваше по влажната скала с лоената на доста усилия. — Може би съм успял най-сетне да прогоня кошмара на Черния жандарм — с надежда в гласа добави той.

— Това добре ли ще е за теб?

— Разбира се!

— Толкова бързо ли забрави, че духът ти продължава да е объркан, че все още не различаваш доброто от злото?

Едва в този момент Никълъс забеляза, че Канзацу е облечен само в тънкото си памучно „ти“.

— Не ти ли е студено, сенсей? — учудено попита той.

— Студено ли е навън? — равнодушно сви рамене Канзацу, после му направи знак да поеме напред. — Не съм забелязал.

Леденият вятър фучеше над назъбените скали и дълбоките пропасти, стръмните склонове на Черния жандарм мрачно проблясваха, гладки като стъкло, непристъпни… Сухият сняг проскърцваше под краката им, едва забележимата пътечка се изкачваше почти отвесно нагоре. Наоколо нямаше нищо друго, освен непристъпни скали. Никълъс започна да се изкачва по тях, забивайки пръсти в едва забележимите пукнатини, дишайки тежко от върховното усилие.