Ерик Лустбадер: Белият нинджа (Част II)

— Когато сънувам, че Черния жандарм се издига като остър кол от центъра на душата ми, аз винаги се събуждам от страх и сковаващ ужас — каза той по време на една от кратките почивки.

Канзацу не отговори и Никълъс се обърна да го погледне. Едва тогава разбра, че е сам в подножието на върха.

Шизей живееше в къща от кафяв пясъчник в Джорджтаун, непосредствено зад Воксхол Роуд. Тя беше собственост на един от основните спонсори на природозащитната организация, но Шизей рядко я използваше. През зимата предпочиташе Сен Мориц, а през лятото — Кап Фера. И на двете места притежаваше разкошни вили, определено предпочиташе Европа пред родния си Вашингтон.

Живееше сама. Всяка сряда в къщата пристигаше една съпружеска двойка, за да почисти, а и да приготви някаква храна, ако стопанката пожелаеше това. Така беше вече цели осемнайсет години.

Стените на долния етаж бяха покрити с изящно резбовани панели в бледокафяв цвят, над мраморните камини бяха натрупани френски бронзови статуетки от XVIII век, фин китайски порцелан и още куп безценни дреболии. Но спалнята й на втория етаж беше сравнително скромна. Прозорците й гледаха към малка, но великолепно поддържана градина. Градинарят — японец, я обичаше поне толкова, колкото и децата си. Слънчевата светлина се процеждаше през фините листа на бялата акация с изящно позлатени ръбчета, между тях надничаха красиви пеонии и азалии.

Шизей излезе от банята и зашляпа с боси крака към гардероба. Разбута кутиите с обувки и измъкна иззад тях електронното си оборудване. Постави портативния компютър на малкото френско писалище, включи захранването и настрои приставката за телефон. После се настани зад бюрото, сложи на главата си леките като перце слушалки и включи специалния кабел към задния панел на компютъра.

Включването си в програмата осъществи не чрез клавиатурата, а с помощта на няколко думи, изречени почти шепнешком в малкия микрофон, стърчащ от слушалките. Мощният компютър покорно зажужа, изпълнявайки прецизно сложните й команди. Екранът за миг остана тъмен, после просветля и върху него се изписаха многобройни символи. С помощта на клавиатурата извади от паметта програмата РИНРИС, която започна да пулсира в центъра на монитора като тъмен и опасен скъпоценен камък.

Шизей си пое дъх и каза няколко думи в микрофона. Компютърът я прехвърли на свободна телефонна линия и тя продиктува един номер. На второто позвъняване насреща вдигнаха.

— Институт „Джонсън“ — каза женски глас. — С какво мога да ви помогна?

Шизей натисна клавиша ENTER. Телефонистката чу само едно прещракване, но Шизей вече беше вътре в най-ревниво пазената тайна на института. Малкото метално цилиндърче, което бе успяла да прикрепи под поставката на „Кошера“, бе задействано от телефонния модем на нейния компютър.

Изтри капка пот от челото си, раменете й напрегнато се приведоха напред. Първа проверка, втора… Сега!

Изрече краткия код в микрофона, после отново натисна клавиша ENTER. Специализираната версия на вирусната програма РИНРИС светкавично се прехвърли в паметта на „Кошера“.

На екрана се появиха два интерфейса — мозъкът на „Кошера“ с милиардите му, подобни на восъчни килийки клетки, и спираловидните пипала на РИНРИС, който бавно и едва забележимо започнаха да се сливат с паметта на суперкомпютъра. Пипалата неумолимо разрушаваха клетките на „Кошера“, превземаха ги сектор по сектор, вирусът се добра до защитната програма, моментално мутира и се включи в нея. Програмата запулсира по-ярко върху екрана, обработи новата информация и я закодира в себе си. Работата стана!

После се случи нещо неочаквано. Пчелната пита започна да пулсира, ту проблясваше ярко върху екрана, ту се замъгляваше. Отначало Шизей помисли, че нещо с връзката не е наред — всеки телефонен техник в района би могъл да провали сложната операция. Но компютърът й предаде съвсем друга информация. Всичко беше свързано здраво, проблемът беше в самия мозък на атакувания компютър. Восъчната му пита се раздели на четири части, после на осем, на шестнайсет… Екранът се изпълни с милиарди миниатюрни клетки. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, после вирусът започна да се саморазпада — точно според предварително заложената програма. След миг от него нямаше нито следа, всички системи на „Кошера“ възстановиха първоначалните си параметри. Шизей прекъсна връзката. Какво се беше случило?

В съзнанието й изплуваха думите на доктор Рудолф относно схемата на „Кошера“. Радикално различна бе не само неговата конструкция, но и всичките му съставни части, най-вече транзисторите — хилядократно по-бързи от стандартните силициеви чипове. По този начин „Кошера“ бе успял да се справи с вируса. Защитната му програма се бе задействала с такава мълниеносна скорост, че бе успяла да разгради дори вирус, конструиран специално за вграждане в подобни програми.