Ерик Лустбадер: Владетелят (Част I)

Прегърбеният старец изплува от дъжда, чадърът от оризова хартия в ръцете му приличаше на корабно платно. Изкачи плъзгавите стъпала с усилие и пристъпи към каменната урна, която се пълнеше с чиста вода от къса бамбукова тръбичка.

Спря се и наклони глава, заслушан в плясъка на дъждовните капки и бодрото бълбукане на изворчето. Именно в тази смесица от тъжни и весели звуци се съдържа красотата на живота, помисли си той. В красотата винаги се съдържа тъга , казваше някога баща му. Когато усетиш това, вече няма да бъдеш дете…

Старецът поклати глава, усмихна се и вдигна мънистената завеса пред входа на „наванорен“.

Помещението беше тясно, претъпкано с мъже, които ядяха и пиеха. Над главите им се стелеше гъст тютюнев дим.

„Наванорен“ беше наименованието на кварталните кръчмички, името им произлизаше от мънистените завеси на тесните, обикновено единствени входове.

— Ирашаймасе — беше поздравът, с който го посрещнаха. Той кимна с глава, очите му с удоволствие се спряха върху красивото черно кимоно на високия мъж, който стана да го настани. Седна на масата, на която го очакваха. Един келнер постави ледена бутилка бира пред него, а той си поръча любимата храна в това заведение — варена глава от „хамачи“. Никъде другаде в Токио не предлагаха по-вкусно приготвена риба.

Бирата го разхлади, рибата беше поднесена. Не след дълго старецът вече разгорещено спореше с приятелите си, забравил за всичко. Дори да беше забелязал високата фигура, която безшумно се плъзна през мънистената завеса на задния вход, той с нищо не се издаде.

Това не беше типична японска кръчма, макар че предното помещение не се отличаваше по нищо от хилядите подобни гостилници, пръснати из островите. Защото зад него имаше дълъг коридор със стаи от двете му страни. Подобно на всички помещения в Япония, и тук ширината се измерваше с помощта на бамбуковите рогозки „татами“, които обикновено бяха широки около деветдесет сантиметра и дълги метър и осемдесет.

Високата фигура на Ничиреншу спря на място, очите му обходиха заведението. По-големите стаи — побиращи по осемнадесет татамита, имаха в средата по една дълга и ниска дървена маса. Около тази, която се разкри пред очите му, седяха мъже в делови костюми. Приведени напред, с изпотени лица и блестящи от напрежение очи, те бяха разкопчали белите си ризи и бяха разхлабили вратовръзките си.

Ничиреншу презрително изсумтя и премести погледа си по-нататък. Между комарджиите седяха голи до кръста мъже. Телата им бяха плътно покрити с „иризуми“ — традиционните японски татуировки, които не можеха да се срещнат никъде другаде по света. Цветното мастило „суми“ се приготвя от пресовани въглени, а нанасянето му върху кожата става не с електрически игли, а със специални заострени костици. Ничиреншу отлично знаеше колко години са необходими за пълното татуиране на едно тяло, дълбоко в себе си изпитваше симпатия към тези мъже, способни да понасят острата болка сякаш до безкрайност…

Като ги разглеждаше един по един, пред очите му се разкри богата палитра от цветове. Тук се виждаше двойка кланящи се куртизанки с прекрасни копринени роби, там пък хищен тигър помръдваше с могъщите си мускули на фона на храсти и пенлив планински поток… До него се зъбеше главата на дракон, от която излизаха пламъци… По-нататък имаше рибари, теглещи мрежа с богат улов на фона на величествения заснежен връх Фуджияма…

Ничиреншу не обръщаше внимание на огромните суми, които се залагаха на масата. Въздухът тежеше от тютюнев дим, от време на време в помещението се появяваше гейша, която поднасяше саке или оризови кюфтета „онигири“ на някой от играчите.

Един от тях бавно се надигна. Може би му е омръзнало, помисли си Ничиреншу. А може би на тази маса не му върви и иска да потърси промяна. Очите му проследиха сгърчената фигура на нещастника, на лицето му се появи усмивка. Беше тръгнал към някоя от по-малките стаи — само с шест татамита, които се намираха в дъното на коридора. Там щяха да му изпратят жена, а срещу допълнителна такса — и две…