Ерик Лустбадер - Владетелят (Част I)

Плъзна се край двата големите басейна, обградени от малки вани за почивка на клиентите. Спря пред една плъзгаща се врата „фузума“, събу дървените налъми от краката си и се отпусна на колене. Едва тогава почука и влезе, свел глава в дълбок поклон.

Стаята побираше девет татамита, единствената мебел в нея беше дълга и ниска дървена маса. Начело на масата седеше Кисан — собственик на заведението и оябун на най-могъщия клан на Якудза — японската мафия.

Якудза са гангстери, но както всичко в Япония, и те са доста по-различни от гангстерите в другите страни. В техните кланове съществува желязна йерархия, всички се подчиняват на моралния кодекс „гири“ (чувството за дълг) и „бушидо“ (самурайската чест). Ако изобщо може да се говори за чест между крадци и убийци, то тя съществува именно сред якудза.

Върху лакираната повърхност на масата беше гравиран фамилният герб на Кисан, наричан „камон“. Представляваше няколко свързани помежду си дървени кутийки с различна големина, известни с наименованието „масу“. С тях някога са измервали различни количества ориз и поради тази причина „масу“ се бяха превърнали в символ на богатството.

Вляво от Кисан, на мястото за почетни гости, седеше слаб мъж с хлътнали гърди и приведени рамене. Изпитите черти на лицето му подчертаваха още повече мрачния пламък в блестящите черни очи.

Размениха си официални поклони и зачакаха. В знак на уважение Кисан сам беше запарил зеления чай и лично поднесе малките порцеланови чашки на гостите си. Не казаха нито дума, преди да отпият по една мъничка глътка от ароматната течност, едва след това щеше да дойде ред на любезностите.

— Чаят има великолепен вкус и е много освежаващ — обади се мъжът с приведените рамене. Беше облечен в тъмен раиран костюм, бяла риза и официална вратовръзка. Отличаваше се от комарджиите в голямата зала оттатък коридора единствено по белезите от прекарана някога дребна шарка, които покриваха лицето му.

— Домо аригато, Хигира-сан — склони голата си глава Кисан. Беше нисък и як мъж, приличаше на миниатюрен борец „сумо“. Гърдите му издуваха дрехата, крайниците му тежаха от мускули, вратът му беше като на бик. Чертите на лицето му бяха груби, от тях се излъчваше здрава селска сила.

За разлика от него лицето на Ничиреншу беше фино и изтънчено, с онази вътрешна красота, от която се излъчва сила на духа. Подобно на Кисан, той също притежаваше изключително развита „хара“ — душевната уравновесеност, която в Япония се цени повече от всичко. Широкото чело и съвършената форма на скулите му привличаха много модерни художници, които го молеха да им позира.

— За мен е удоволствие да ви приветствам в дома „О-хенро“ — обади се най-сетне Кисан.

Хигира мрачно се усмихна на особеното чувство за хумор, което домакинът отново проявяваше. „О-хенро“ означаваше „поклонение“, осъществявано най-масово чрез ритуала Хачижу-хакашо, при който вярващите обикалят точно определени осемдесет и осем будистки храма, пръснати из цялата страна. В този смисъл забележката на Кисан наистина носеше хумористичен елемент, особено когато се употребяваше за комарджийски вертеп като неговия…

— Мисля, че не ви е особено приятно да ме видите — промърмори той.

— Това не е вярно, инспекторе — отвърна Кисан. — Ако вие си отидете, ще дойде друг… А ние няма да го познаваме и не бихме могли да го уважаваме по начина, по който уважаваме вас.

Хигира се изчерви от ласкателството. Шефовете му в службата никога не използваха подобни думи.

— Домо — поклони се дълбоко той, опитвайки се да прикрие задоволството си. После хвърли дискретен поглед на часовника си и добави: — Моля да извините неучтивото ми поведение, но времето ме притиска…

— Разбира се — кимна Ничиреншу, но остана неподвижен на мястото си. Над главите им увисна някакво особено напрежение. Тишината се нарушаваше единствено от възбудените подвиквания на играчите, долитащи приглушено от залата.

Въпреки подчертано приятелската обстановка на тази среща, Хигира започна да се поти. Усещаше върху себе си блестящите и сякаш бездънни очи на Ничиреншу, изпитваше чувството, че му причиняват физическа болка. Гърдите му се свиха, дробовете му сякаш забравиха как се поема кислород. Възпитанието му пречеше да добави каквото и да било, но гърлото му и без това беше свито от стъкления поглед на Ничиреншу.

Кисан дискретно наблюдаваше гостите си. Заплахата, която се излъчва от Ничиреншу, се дължи не толкова на пълната му неподвижност, колкото на очакването, че всеки миг ще излезе от това състояние и ще се превърне в истински ураган , отбеляза мислено той. Тази сила е елементарна и могъща като вятъра над морето и именно затова особено опасна…