Ерик Лустбадер - Наследникът (Част II)

Аз съм животно, помисли си Ки-лин. Дъждовните струи безмилостно шибаха тялото й, пронизвано от остра болка в продължение на безкрайно дълги месеци бях животно, но сега трябва да се превърна в човек. Иначе няма да оцелея.

Беше по-лесно да го помисли, отколкото да го стори в действителност. Вдигна кална ръка и неволно попила пурпурния белег на шията си. Целувката на вампира. Мазолестият палец на полковник Ху беше счупил ключицата й, вероятно с удесеторена сила, предизвикана от агонията. Болката пулсираше в главата й, но тя беше свикнала с нея и почти не й обръщаше внимание.

Болката беше верен приятел и другар, единствен спътник в безкрайните нощи, през които полковник Ху я убеждаваше, че бялото е черно, че любовта е омраза… Че болката е чувство, а удоволствието е обратното: че смъртта е живот…

Прибегна до „прана“ — дълбоко вдишване и издишване. След няколко секунди болката беше заключена в изолирана килия на съзнанието й, вече беше в състояние да провери дали може да използва ръката си. Оказа се, че всичко е наред, стига да не я вдига над нивото на рамото. Над тази линия счупените костици започваха да се трият и цялата й ръка изтръпваше — от рамото чак до ноктите. Това означаваше, че има засегнат нерв и няма да се оправи без услугите на лекар.

Това едва ли ще представлява проблем, но сега й предстояха далеч по-неотложни задачи.

Първата от тях е да стигне гората. Имаше нужда от почивка, но беше беглец и трябваше да мисли преди всичко за замаскиране на следите си. Пеша, особено в това време, едва ли ще стигне далеч…

Преследвачите несъмнено ще направят съответните изчисления и ще очертаят кръга за претърсване около централната точка на лагера. Следователно посоката е без значение — ще я открият накъдето и да тръгне. Изходът е един — да прогони от съзнанието си инстинктивното желание за бягство и да се опита да ги надхитри.

Вдигна глава и дъждовните струи с пълна сила шибнаха потрепващите й клепачи. Бавно осъзна какво трябва да стори — да преодолее болката и да вдигне ръце високо над главата си. Не успее ли, чака я смъртта…

Стисна зъби и започна. Болката беше страхотна, но ръцете й продължиха движението нагоре. Успя да се вкопчи в клона на близкото дърво и бавно започна да се набира. Оказа се, че е избрала гигантски бор, издигащ се на повече от сто метра над земята. Изкатери се почти до върха, преметна крак през един клон и потъна в мъртвешки сън.

Събуди се малко преди разсъмване. Подуши въздуха и започна внимателно да се спуска надолу. В един момент до слуха и долетяха гласове, тялото й се притисна в дебелия ствол и замря. Гласовете бавно заглъхнаха в далечината. Скоро стъпи на земята, огледа се и побърза да се отдалечи.

Измина около два километра. Пред очите й се появи самотна селска къща. Промъкна се вътре и успя да отмъкне някакви дрехи и малко храна. Съзнаваше, че с това оставя ясни следи за преследвачите си, но друг изход нямаше.

Незабележимо се присъедини към група отрудени жени, които превиваха гръб в близкото оризище. Цял ден скуба нежните стръкчета, без да вдига глава. В замяна получи купа ориз в каросерията на раздрънкана камионетка. Запозна се с жената до себе си и започнаха да разговарят. Научила името й, Ки-лин се прехвърли в другия край на оризището и продължи да работи. Там вече се представи за четвърта братовчедка на новата си позната. Никой не прояви любопитство, жените не й зададоха почти никакви въпроси.

На свечеряване успя да се добере до града. Грозните бараки за живеене, подредени като войници от двете страни на шосето, се редуваха с фабрики, заводи и леярни, над които се стелеше алено зарево. Без особени усилия откри къщата на лекаря и почука на вратата. Наложи се да почака, вероятно защото времето беше напреднало. Най-сетне прозорчето на втория етаж се отвори. От него надникна главата на мъж, уличното осветление се отрази в кръглите метални рамки на очилата му. Мъжът махна с ръка по посока на ъгъла.

Ки-лин зави в тясна странична алея и се озова пред малка врата.

— Кажи, сестрице?

Беше ниско закръглено човече с невероятно криви крака. Върху пижамата си беше наметнал старомодно палто, дългите му мустаци смешно помръдваха. Очилата му отразяваха светлината на лампата, движейки се в такт с малката устица, от която излизаше топъл, приглушен гласец.