Ерик Лустбадер: Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

През пролетта на 1964 година Тцунетомо се появи в тренировъчната зала на Никълъс. Там се упражняваше цяла група момчета, но той гледаше само него. Час и половина не мръдна от мястото си, наблюдавайки всяко упражнение, което го караше да прави сенсеят по айкидо. По това време Никълъс вече владееше бойното изкуство почти до съвършенство и беше започнал да се занимава с нинджуцу, но в друга зала и при друг сенсей. Но елементи от официално забранените бойни похвати ясно личаха в начина, по който блокираше хватките на айкидо, прилагаше ги с такава бързина и изненада, че дори сенсеят изпитваше затруднения.

Оябунът търпеливо чакаше, благоразумно оставил бодигардовете си извън залата. Не искаше да нарушава хармонията на обучението, момчетата заслужаваха това. Радостен от срещата, Никълъс с готовност прие поканата му за чай.

По-късно, заслушан в ехото от думите на оябуна, бавно заглъхващи в съзнанието му, Никълъс изведнъж си даде сметка за мъката, която този човек изпитва от смъртта на баща му. Вероятно тя му напомня за смъртта на неговия баща, който е бил брутално убит. И двамата са имали нужда от успокоение преди срещите им да бъдат възобновени… Но тук участваше и едно друго чувство — чувството на безкрайно уважение. Тцунетомо не искаше да остави впечатление, че се стреми да заеме мястото на бащата в сърцето на Никълъс.

— Аз съм Тцунетомо, баща ти наричаха Полковника… — промълви в онзи следобед той, насочил поглед към нежните чашки на азалиите, готови да се разтворят всеки миг. — Аз съм оябун, но той беше нещо много повече… Беше истински създател на мечти… Сега едва ли ще разбереш тези думи, но след време това положително ще стане…

Чаеният ритуал заемаше особено място в живота на Тцунетомо. Продължаваше с часове, никой от помощниците и съветниците му не смееше да го обезпокои. По този начин старият оябун очертаваше демаркационната линия между ежедневния бизнес и нещата, които считаше за особено важни в духовния си живот.

— Виждаш, че тази градинка е оградена от четири стени — посочи с ръка той. — Три от тях са подвижни врати от оризова хартия, които водят към къщата. Четвъртата е стената на самото имение. Насажденията си ниски и това е напълно умишлено. Така вятърът не може да ги разклати и да промени композицията им. Уловил съм слънчевата светлина и сенките, положил съм ги точно там, където искам. Когато сутрин или следобед сядам тук и насочвам поглед към бавното движение на сенките, аз разбирам дълбоката същност на живота и вечния ход на времето. Защото, в крайна сметка, тук никога нищо не се променя. Всеки ден, малко преди разсъмване, животът в тази градинка поема напред, по вечния си цикъл…

Никълъс беше прекарал твърде дълги дни и нощи в самота, потънал в спомени за баща си. Може би затова почувства отварянето на малка вътрешна врата.

— Сякаш виждам и татко тук — прошепна той.

— Рано или късно, в тази градинка се появява всичко, което има значение за нас — отвърна с нескрито задоволство в гласа Тцунетомо, очите му внимателно наблюдаваха как Никълъс отпива от горчивия чай, а здравите му зъби се забиват в оризовите сладкиши. В настъпилата тишина младежът усети, че и двамата мислят за Полковника…

Коленичил върху татамито в царствената поза на шогун, Тцунетомо вдигна глава и каза:

— Искам да ти разкажа една стара история. А като свърша, ще ми кажеш какво мислиш за нея… — прочисти гърлото си и започна: — Някога, още преди Япония да бъде обединена от шогуна Токугава, живял един феодал с подчертана слабост към жените. Бил човек на думата и честта, всички го обичали, включително и любовниците му. Имал много извънбрачни деца, но само един законен наследник. Детето спечелило завинаги сърцето на баща си още при самото раждане. Просто защото напуснало утробата на майка си обърнато обратно, с краката напред. „Би трябвало да умре, а с него и съпругата ви — смаяно поклащали глави докторите. — Но у него съществува изключително силна воля за живот!“

Феодалът следял отблизо развитието на момчето. Вземал го със себе си навсякъде, дори когато влизал в бой с врага. Защитавал го със собствената си броня, пазел го с всички средства, които имал на разположение. Все пак имало и такива дни, в които присъствието на момчето било просто изключено. Това ставало обикновено, когато предприемал дълги и изтощителни походи дълбоко във вражеска територия. В тези случаи поверявал сина си на една от своите крепостни любовници, която считал за пълноправен член на семейството си и й имал абсолютно доверие.