Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Хидеюке му нанесе силен ритник и той увисна, над водата, стиснал перилата с две ръце. Макар и на котва, траулерът опасно се люшкаше, корпусът му всеки момент можеше да го сплеска в бетонния кей.

— Какво ще кажеш за този отговор? — изръмжа гигантът. — Харесва ли ти? — куката полетя към лявата ръка на Никълъс, той светкавично я дръпна и острите зъби се забиха в дъските на палубата.

Увиснал на една ръка над водата, той използва инерцията на тялото си и се стрелна нагоре. Хидеюке се оказа в крачка, колебаеше се дали да издърпа куката от дървото, или да потърси развръзка с юмручен удар. Предпочете куката, огромните му мускули се издуха от усилието да я измъкне от дъските. Ходът му обаче се оказа губещ. В момента, в който освободи оръжието си, кракът на Никълъс го улучи в коляното. Здравенякът се строполи, Никълъс се тръшна отгоре му, преплетените им тела се затъркаляха по палубата. Когато спряха, Никълъс се оказа отдолу, ръката му инстинктивно се вкопчи в дебело и хлъзгаво от водорасли корабно въже. Хидеюке стискаше крака му, дясната му ръка с куката се вдигна за решителен удар. Никълъс нямаше избор. Десният му крак се стрелна нагоре и улучи лицето на противника.

Атаката на гиганта се прекрати така внезапно, както беше започнала. Пръстите му омекнаха и изпуснаха крака на Никълъс, тялото му политна назад и се плъзна през борда. В същия момент корпусът на траулера звънко удари бетонната стена на пристана, повдигнат от пенестия гребен на висока вълна…

Полицията го разпитва в продължение на три часа, после го освободи. Показанията на свидетелите бяха противоречиви, но всички бяха единодушни в едно — Никълъс беше проявил изключителна смелост, скачайки във водата, за да спаси противника си. Останалото свърши фактът, че беше син на полковник Линеър.

На свечеряване се срещна с Коей, отново в един от разрушените квартали на Токио.

— Искам да ти кажа, че днес видях Ясуо Хидеюке — съобщи и той.

Коей стоеше като закована, дори не дишаше. Лицето й пребледня, в очите й се появи отчаянието на попаднал в капан див звяр.

— Говори ли с него?

— Не пожела да отговаря на въпросите ми.

Част от напрежението я напусна, за миг Никълъс си помисли, че ще припадне от облекчение, и протегна ръце да я подкрепи.

— Той е мъртъв, Коей…

— Кой е мъртъв? — объркано го погледна тя.

— Хидеюке.

— Но как? Кога?

Никълъс дълго мълча, очите му не слизаха от лицето й.

— Сбихме се — промърмори най-сетне той.

— Той се е бил с теб? Но ти… Господи, виждала съм на какво си способен! — нещо в душата й изведнъж се прекърши, думите й се превърнаха в неясен шепот: — Защо си отишъл там?

— Знаеш защо.

— Отмъщение! — заплака открито тя. — Това си търсел, нали?

— Не, всъщност аз… — Никълъс объркано замълча. Този въпрос започна да го измъчва от момента, в който се измъкна от бурните води на пристанището. Дали наистина отиде да се срещне с Хидеюке, за да се бие с него? Какво искаше да научи? Да чуе признанието му и да изпита задоволство? Или да го накаже за гадното престъпление? Не, не е това… не би могъл да стори подобно нещо… После си спомни разказа на Тцунетомо за вярната любовница на феодала, завършила живота си със сепуку поради смъртта на единствения му син… Дългът се простира и извън семейството , беше казал той. Той е усещане за време и пространство, но най-вече е чувство за самоопределение…

— Не зная — призна на глас той.

— Ти знаеш! — просъска Коей, лицето и се разкриви от ярост. — Ясуо беше напълно невинен. Държали сме се за ръце веднъж-дваж пъти и това беше всичко!

Никълъс беше толкова смаян, че в ушите му прозвуча някакво оглушително жужене.

— Но нали каза, че…

— Знам какво ти казах! — изкрещя Коей и притисна юмруци до слепоочията си. — Просто не можах да измисля нищо друго!… Ти ме притискаше да говоря и може би беше прав… Част от мен също го искаше, но аз не можех да ти кажа истината!

— Коя истина? — сграбчи я за раменете той и яростно я разтърси. В устата му се появи горчив вкус, червата му се преобръщаха. Пред очите му отново се появи тялото на Хидеюке, плъзгащо се в черната дупка между пристана и корпуса. — Коя истина?!

Болката и яростта му бяха толкова силни, че Коей най-сетне се реши да му каже истината.

— Баща ми! — изкрещя тя. — Баща ми ме изнасили!

Пред очите на Никълъс започнаха да се нижат случки и събития, които беше тълкувал съвсем погрешно: Коей гледа лимузината на баща си с ужаса, с който се гледа разровен гроб; враждебното безразличие на майката; ревността на бащата; странното оживление, с което разказваше как е сънувала смъртта му… Когато ме нападна, бях заспала и не разбрах какво става — тези думи недвусмислено доказваха, че по време на изнасилването Коей е била у дома си… Всичко идваше на мястото си. Полуистините, мълчанието, откровените лъжи…