Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

Пръстите й нервно се свиваха и разпускаха в скута.

— По онова време, някъде преди около пет години, аз все още живеех с тях — с Матцуро и мама… Тя работеше в един „акачочин“ (нощен бар), на мен се падаше да го наглеждам, докато я нямаше… Всяка вечер го къпех и го слагах да си легне. Това беше нещо като ритуал, който той обожаваше… Разказвах му приказки, смеехме се… В такива моменти изглеждаше почти нормален…

Имах приятел, експерт по външна търговия, виетнамец… От него научих почти всичко за международните стокови борси. — Отново замълча, гърлото й очевидно се беше стегнало от наплива на спомените. Преглътна с усилие, посегна към чашата и се спря. — Стана така, че се обади именно през една от тези нощи… Два месеца не бяхме се виждали, защото той беше по работа в Сайгон… Позвъни ми веднага след завръщането си. Имах намерение да оставя Матцуро самичък само докато вдигна телефона… Но това беше той. Много ми липсваше, имаше да ми разказва толкова неща… И аз…

Главата и бавно се сведе, сълзите закапаха върху ръцете й, отдавна застинали в скута.

— Нямам извинение… Нищо не може да оправдае постъпката ми… Изминаха седем, може би осем минути, през които бях забравила брат си напълно. Сам във ваната, напълнена до средата с вода… Хвърлих слушалката и се втурнах като луда натам… — Отново спря. Приличаше на алпинист, който стига до разредения въздух в подножието на непристъпен връх и се нуждае от време за адаптация. — В съзнанието ми е останала една картина, която ще помня, докато съм жива. Матцуро лежи във ваната с лице надолу, водата от крана се плиска върху главата му, косите му помръдват като красиви морски лилии, тялото му е напълно неподвижно…

Сълзите продължаваха да капят в скута й.

— Това е моят кошмар… Блести в съзнанието ми като самороден брилянт и нищо не е в състояние да го махне оттам. Твърд, студен, ужасен… Всичко останало е суматоха — вадя го от водата, обръщам го по гръб, правя му изкуствено дишане, викам линейка и го стискам в прегръдките си по пътя за болницата… А после — воят на мама, изпълнен с черно отчаяние, безумните и крясъци… Той беше мъртъв още преди да го извадя от ваната… Мъртъв, разбираш ли? И аз нищо не можех да сторя!

Никълъс замълча. При такава мъка думите престават да имат значение. Сега вече можеше да разбере далеч повече неща около нея — самотата на живот без семейство, стремежът да запълни времето си в един мрачен свят, натежал от кръв, предателство и насилие… Очакването на гилотината, която неизбежно ще се стовари върху шията й… При първата фатална грешка, която всъщност ще бъде втора… Тогава главата ще се отдели от раменете й, а с този акт ще дойде и облекчението. Чувството за вина ще изчезне.

Беше убеден, че мъката не истинска. Никой човек на този свят не би могъл да фалшифицира подобно чувство. Но какво я накара да направи това признание? Дали чрез него искаше да докаже своята невинност? Или е просто една превъзходна актриса, която играе ужасната лична трагедия с единствената цел да спечели доверието му?

Тя го обичаше и беше дълбоко разтревожена. В тези две чувства Никълъс беше абсолютно сигурен, но те не бяха достатъчни за трезва преценка на ситуацията.

Изправи се и пристъпи към прозореца. Продавачите на риба бяха изчезнали, след тях остана мръсотията и вонята на карантия. Разбира се, че в душата му ще изникне споменът за Коей… Всичките му инстинкти крещяха на висок глас да бъде внимателен. Вече имаше достатъчно опит, за да знае какво ще се случи, когато се забърка с Якудза… Но въпреки това даде клетва да защитава главния оябун на тази мафия, а около себе си има една полуяпонка-полувиетнамка, която може би работи срещу собствената му компания; има и един млад енергичен оябун, притежаващ уменията на танжин… На света май останаха само двама души, на които можеше да се довери изцяло — Лю Кроукър и Танцан Нанги.

Вдигна глава и погледна Сейко в очите:

— Тъй и тъй си в настроение да правиш признания, можеш ли да ми кажеш дали изпитваш някакви съмнения към Таши Шидаре?

Сейко не отговори веднага. Стана и напусна полезрението му, но той не се обърна да я проследи. След минута тя се изправи до него, вече облечена, но все още без грим.

— Таши не е като другите оябуни — промълви.

— Искаш да кажеш, че не е обезумял от факта, че е извън законите? Че не се чувства всемогъщ властелин?

Главата й клюмна. Стоеше на сантиметри от него, но явно си даваше сметка за пропастта, която ги дели. Беше изразил на глас подозренията си, това вероятно дълбоко я нараняваше. Все едно. Личните отношения трябва да минат на втори план — ситуацията го изискваше. Сега най-важното е да открият Оками преди убийците, да открият и тайнственото оръжие „Факел-315“ преди насрочената за средата на март унищожителна експлозия.