Ерик Лустбадер - Нинджа срещу Плаващия град (Част II)

— Не, не искам да кажа това — промълви след известно време Сейко. — В това отношение той несъмнено е като другите. Нека обаче ти разкажа как се запознахме… Намери ме в бара на мама, седях там, без да зная какво да правя… Предложи ми бизнес в Токио, бързо оценил моите качества… — вдигна ръка да го докосне, но се спря. — Трябва да ти го кажа, просто трябва… Не мога да понасям твоята отчужденост… твоето недоверие… Те ме пронизват право в сърцето, особено нощем, когато се мяташ насън и споменаваш името й… Коей… Душата ми плаче!

— Забрави за Коей!

— Как бих могла? Само защото е част от твоето минало? Но ти продължаваш да я сънуваш, дори и тази нощ беше така… А аз съм жива, от плът и кръв… И напразно се притискам до теб…

— Това е сън и нищо повече.

— Може би, но в момента, в който произнесе името й, стигна до оргазъм… Направо върху корема ми…

Погледна я е потъмняло лице. Докога ще го преследва призракът на Коей? Нима докато има нещо общо с Якудза? Не, това не може да бъде! Споменът за Коен трябва да изчезне, трябва да го остави на мира!

Под клепачите на Сейко проблясваха сълзи, тя прехапа устни, за да сдържи риданието си.

— Именно Таши ме прати да кандидатствам за място във вашата компания. Длъжността асистент беше чудесна и аз му бях искрено благодарна. После обаче ме помоли да стана посредник между Масамото Гоей и Винсънт Тин…

— Значи историята за внезапната ти любов към мен, родила се в клуба на Нанги, е била опашата лъжа — отбеляза Никълъс.

— Не беше лъжа — поклати глава Сейко. — Просто… Просто не беше цялата истина… Исках сама да вляза в контакт с теб, но бях като парализирана. Ами ако ме отхвърлиш? Бях убедена, че ще умра! Не посмях да предприема каквото и да било. Разказах на Таши за теб, няколко месеца по-късно той ми съобщи, че търсиш асистент… Започна да ме подготвя за интервюто, вършеше го с изключително внимание.

— Междувременно се е прехвърлил от Кумамото в Токио и е започнал да работи за Томоо Козо — отбеляза Никълъс.

Сейко кимна с глава.

— Той е умен, всички го виждаха. Издигането му в средите на клана Ямаучи беше стремително, скоро попадна в полезрението на Козо. Според мен оябунът го хареса главно заради познанията му за региона на Югоизточна Азия и много скоро го назначи за шеф на тамошния клан… — Въпреки усилията, сълзите започнаха да се търкалят по бузите и: — Таши има маниакалната идея да проникне в Плаващия град. Не ме питай защо, няма да мога да ти отговоря. Сега вече знаеш всичко. Душата ми е разголена, вътре потрепват само две чувства: вината за смъртта на брат ми и любовта към теб!

— Практически не знаеш почти нищо за Таши — отбеляза Никълъс. — Приемаш помощта му като услуга, макар че тя положително не е безкористна… — На вратата дискретно се почука, но той дори не извърна глава. — Ами ако се окаже, че те е внедрил като свой агент в компанията ми?

Тънката преграда се плъзна встрани и пред тях се изправи Таши.

— Време за закуска! — жизнерадостно обяви той.

— Хей, тая униформа ти стои страхотно!

Кроукър, запътил се към изход 19 на международното летище „Дълес“, рязко забави ход.

— Точно така! — ухили се насреща му Леонфорте Гадняра. — Приличаш на оня тип от рекламата, дето вика „С нас небето е гостоприемно…“

— Сбъркал си авиокомпанията! — изръмжа Кроукър и хвърли изпълнен с нетърпение поглед през рамото на Леонфорте. Бързаше да хване самолета, а и трудно понасяше мутрата на човека срещу себе си. Но този човек беше заплашил да вкара един куршум в главата на Маргарет и Кроукър трябваше да се съобразява с това.

— Не бе, истината ти казвам! — продължаваше да се хили Гадняра. — Сериозно се замислям да си ушия една пилотска униформа. Мадамата ми положително ще се подмокри, като ме види в нея. Представяш ли си как…

— Закъснявам — сряза го Кроукър. — Какво търсиш тук?

— Теб, момчето ми — разпери ръце Гадняра, в погледа му се появи нещо налудничаво. Беше облечен в елегантен костюм на модна къща „Армани“, на раменете му беше наметнато скъпо палто от камилска вълна, а блестящите мокасини на краката му струваха най-малко шестстотин долара. — Ела, трябва да си поговорим.

— Ще ми бъде много приятно, но наистина нямам време — поклати глава Кроукър. — Ще го оставим за друг път…

— Сега! — изръмжа Леонфорте. Очите му изведнъж кървясаха, усмивката се стопи без следа. — Притесняваш се да не изпуснеш самолета, а? Забрави за това. Обещавам ти, че няма да мръдне без теб! На борда му има прекалено ценен товар, нали? А пък аз имам известно влияние…