Ерик Лустбадер - Завръщането на нинджата (Част II)

Аромата на тялото на Дъг постепенно изчезна, на негово място дойде мракът. А от него, бавно и незабележимо, изплува огъня и съзнанието на Лилехамър потъна във влажните му дълбини.

Рядко сънуваше. И когато това все пак ставаше, то неизменно беше свързано със Съня. Или с това, което беше свикнал да нарича така… Сънят никога не беше едни и същ, но някои важни, фундаментални неща в него, присъстваха винаги.

На първо място джунглата — вечна като живота. От гъстите корони на тропическите дървета капеше влага, зрели плодове и отровни змии. Без съмнение това беше Райската градина, но изопачена и страшна, превърнала се в кошмар. Лилехамър беше сигурен, че ако беше разказал за нея на служебната психоложка, при която му заповядаха да се яви веднага след завръщането си от Виетнам, тя щеше да тълкува картината най-малко два пълни работни дни. Но той, разбира се, не и каза нищо. Това просто беше изключено.

Сънят беше нещо като пътешествие отвъд земното притегляне — падаше нагоре, вместо надолу, блъскаше темето си в клетка от втвърдени на огън бамбукови пръти. Това бе втората му фундаментална, вечно присъстваща страна — чувството, че е попаднал в зоологическа градина с всичките и трудни за понасяне миризми и ограничени пространства. Но най-вече с противното чувство, че се намира под неотклонно наблюдение.

В Съня, а и в спомените си, той крачеше напред-назад по мръсния под на клетката — толкова тясна, че не би могъл дори да се протегне, в нея. Беше принуден да спи седнал, разбира се, тогава, когато успееше да задреме. Това беше част от кошмара. Мрак, монотонно унасящо жужене на насекомите, после в очите му се забиваше ослепителен лъч и той подскачаше от ужас. Това се повтаряше безконечно, както в Съня, така и в спомените му. И накрая превръщаше спането в неразделна част от отнетата му свобода.

Целта беше абсолютно ясна, доказана по време на хиляди разпити: да се лиши обектът от чувство за време и пространство, а в крайна сметка и от чувство за собствено съществувание. Крайният резултат беше податливостта. Мъчителите искаха да пречупят психиката му, да я направят мека и гъвкава като тестото, което хлебарят оформя с ръце, преди да го хвърли в пещта.

Никога нямаше да разбере доколко са успели. И това беше най-тежкото — да не знае…

Когато Сънят се появи за пръв път, Лилехамър беше обзет от надеждата, че най-сетне ще намери отговор на въпроса, който го измъчваше след завръщането от Виетнам: дали са успели да го пречупят? В болницата, докато раните му бавно зарастваха, разполагаше с много време за размисъл. С още повече време разполагаше, когато се върна в Щатите и отгоре му се нахвърли онази психоложка.

На практика той я хареса, дори мъничко се влюби в нея. Това е в реда на нещата, обясни му един ден тя. Казваше се Мадлен и беше първият човек, който го дари с истински грижи след пленничеството в бамбуковата клетка. Там, някъде в пущинаците на Лаос…

Господи, какъв огромен провал! Това беше единствената мисъл, която се въртеше в съзнанието му. Но Мадлен не беше съгласна с него и в крайна сметка успя да го убеди, че е сторил точно обратното. Не са успели да го пречупят, тъй като разузнавателната мрежа е останала непокътната и след попадането му в плен. Врагът не беше заловил нито един от хората му, не беше разшифровал нито един от кодовете. Не се тревожи от спомените , съветваше го тя. В случаи като твоя, спомените са нещо, на което човек изобщо не бива да се доверява. Задачата й беше именно тази — да се зарови в спомените, да открие това, което е покрито с дебелия пласт на изопачените преживявания.

Вече си окей , съобщи му тя след последния сеанс. Здрав и готов за действие. Спокойно можеш да се заловиш за работа. Всичко преживяно дотук е минало.

Той много искаше да й повярва. И несъмнено би го сторил, ако не беше сънят. На практика се увери, че не го е излъгала, веднага разбра, че продължава да се ползва с доверието, а вече и с уважението на своите сънародници с елитни умения. Но Сънят тежеше в душата му като воденичен камък.

Винаги беше придружен от вонята на кръв и изпражнения, студената пот на страха обвиваше тялото му като втора, злокачествена кожа. Те идваха в зоологическата градина и вършеха с него такива неща, които не би споделил с никого, дори с Мадлен, на която вярваше и дори мъничко обичаше…

Доколкото беше способен да вярва, разбира се. Според обясненията на Мадлен онези не са успели да го пречупят, но все пак са го лишили от нещо важно — от доверието в ближния, отнето му окончателно, веднъж завинаги.